Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— По дяволите! Ще трябва да побързаме с изясняването на проблема.

— Да, наистина. Отделът по компютърни престъпления успя да елиминира шестдесет и пет имена от списъка с профилите, но ни остават още много.

— Нима можете да кажете със сигурност, че нашият човек фигурира в списъка?

— Не. Със същия успех той може и да работи извън страната. Част от следите ни насочват към Канада, Великобритания и Франция.

— Нека все пак да не…

— Разбира се. Ще предам сведенията на директор Мартин. Той може да ги представи на международния съвет, свикан по въпроса.

— Много добре.

На директора никак не му стискаше да настъпва политическите интереси. Луан напълно го разбираше, въпреки че не можеше да се съгласи с подобно поведение. Всеки добър детектив иска да реши задачата си докрай, без да се съобразява с въображаемите, често спорни ограничения на пълномощията.

Тя представи пълен доклад за последствията от инцидентите в рамките на Съединените щати, а Веласкес ги осведоми за събитията, които Агенцията за национална сигурност следеше на международно ниво. Обикновено различните агенции пазеха ревниво информацията, която притежават. Желанието на Веласкес да сподели сведенията си с тях само доказваше сериозността на проблема.

По всяка вероятност обаче той не казваше всичко, което знае. Луан трябваше да си държи очите отворени и да провери данните по свои канали.

Двамата напуснаха кабинета на директора и се върнаха с асансьора до нейния етаж. Всичките й агенти бяха заети с настоящата задача, без да се интересуват от работното време. В залата нямаше никой. Повечето се занимаваха с издирването на известни престъпници в района на Вашингтон. Помагаха им назначените по случая агенти от вашингтонския градски оперативен отдел. Сътрудничеха и отделите в Ню Йорк, Далас, Атланта, Лос Анджелис и Сан Франциско.

Монтгомъри ги посрещна на вратата.

— Закарахме Чу в стаята за разпити на втория етаж. Искаш ли да говориш с него?

— Да вървим.

— Може ли и аз да дойда? — попита Рик.

— Защо не?

Тримата слязоха по стълбите до втория етаж. Ръсел вървеше между двамата мъже. Усещаше миризмата на парфюма на Рик. Струваше й се, че го беше сменил от последната им среща.

— Къде намерихте Чу?

— Томпкинс и Стивънсън го откриха почти веднага. Беше в дома на родителите си. Пак си играеше с компютъра.

— Мислех, че му забраниха да притежава компютър.

— Така нареди съдията. Явно не го е разбрал. Конфискувахме му и този, макар да твърди, че е на баща му.

— Беше ли включен?

— Всъщност да, беше. — Монтгомъри й подаде доклада и тя го прегледа набързо.

— Открихте ли нещо в паметта?

— Само стандартните програми — отговори Монтгомъри. — Нямаше скрити файлове, изобщо нищо, което може да е откраднато отнякъде.

— Кой е този приятел? — попита Веласкес.

— Ким Чу. Натурализиран кореец, активист с много дълго досие. Много е добър. Получил е докторат по математика, когато е бил само на двадесет и две.

Монтгомъри отвори вратата на стаята и тримата влязоха. Вътре имаше само една дълга маса от ламинирана пластмаса в орехов цвят и шест стола. Чу беше слаб, с кръгло лице и дълга сплъстена коса. Когато ги видя, той се облегна назад и се усмихна.

— Здравей, Ким! — поздрави Ръсел.

— Здравейте, агент Ръсел. Приятелите ме наричат доктор Чу.

— Не се и съмнявам. — Тя седна точно срещу него, а Монтгомъри и Веласкес се настаниха от двете й страни.

Чу, изглежда, никак не се притесняваше от това височайше посещение.

Тя реши да го притисне веднага. Нямаше време за любезности.

— Да не би случайно гаджето ти да е в „Джолиет“?

Лицето на Чу се сгърчи от ужас.

— Какви ги говорите?

— Май доста ти се иска да се върнеш там. Не се притеснявай, ще видя какво може да се направи.

— Вижте, агент Ръсел…

— Нарушил си съдийското нареждане и условията за пускането ти под гаранция.

— Но това беше най-невинно…

— Слушай внимателно, задник такъв! Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Беше ти забранено да се докосваш до компютър. Щом си нарушил закона, ще те върнем в затвора.

Веласкес се беше вцепенил от изненада. Той никога не беше виждал другото лице на специален агент Луан Ръсел.

Чу наведе глава и впери празен поглед в плота на масата.

Тя продължи с малко по-любезен тон, колкото да привлече отново вниманието му.

— Какво правеше в мрежата?

Той я погледна изненадано. В кафявите му очи проблесна искрица надежда.