Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Той остави бюджета настрана. Още не беше решил дали ще го приеме. После се зае да преглежда купчината писма, които Норма Уайлд му беше приготвила. Започна да ги подписва, като предвидливо закриваше с лявата си ръка адресите. Нямаше намерение да парадира с името на агенцията, в която работи.

Възрастната, но очевидно богата госпожа — ако се съди по кожената яка от норка, която от суета не беше свалила, — седяща до него, крадешком се опитваше да надникне в кореспонденцията му. Мартин не понасяше любопитството.

Норма обикновено му резервираше мястото до прозореца. Той хвърли поглед през пътеката и усилията му бяха възнаградени. Точно насреща седеше момиче като от „Космополитен“, или поне четеше списанието. Беше зашеметяваща брюнетка. Мартин неволно си спомни популярната кънтри песен „Умирам за брюнетки“.

— Обзалагам се — каза той на съседката си, — че ви се иска да погледнете през прозореца.

— Ами аз всъщност…

— Така и аз ще мога да поработя на спокойствие.

Жената не улови сарказма.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна.

Двамата разкопчаха коланите, станаха и размениха местата си. Разстоянието между седалките в конкорда беше прекалено малко и Питър с удоволствие протегна краката си на пътеката.

Движението привлече вниманието на момичето. Мартин улови погледа й и топло й се усмихна.

Тя се усмихна в отговор.

Стюардът се появи тъкмо когато беше успял да се настани удобно на мястото си.

— Ще желаете ли нещо за пиене със закуската, господине? Конкордът поне разполагаше с много добра кухня. Нали все пак нещо трябваше да оправдае високата цена на билетите.

— В Лондон вече е следобед, нали така?

— Да, господине.

— Тогава ми дайте „Блъди Мери“.

Съседката му си поръча сок от грейпфрут.

Момичето крадешком му хвърли един поглед и също поиска „Блъди Мери“.

Когато стюардът се отдалечи, Мартин се наведе през пътеката и протегна ръка.

— Питър Мартин — представи се той.

Тя стисна топло ръката му.

— Кони Андерсън.

— По работа или за удоволствие отивате в Лондон, Кони?

— И двете.

— Аз също.

ОТ :-( НЕДЕЛЯ 18 ОКТОМВРИ 11:23:46

ПОЛУЧЕН: СПРАВОЧЕН ФАЙЛ 47, КОД 1L79324

(<7.23+/DDE-3.8.2>)

18 ОКТ 11:23:46

ОТ :-( <:-(@OPCIT.ORG>

КОД. НА СЪОБЩЕНИЕТО:<4273422>.

1L79324@LOOKUP 47>

ОБЕКТ:

ДО: СПРАВОЧЕН ФАЙЛ 47

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТ 11:23:46

Справочният файл 47 съдържаше над 17 000 адреса. Програмата щеше да набере всеки от тях поотделно и да изпрати съобщение по електронната поща. Освен това тя ще изтрие адреса opcit.org, преди да изпрати съобщението. Адресът, разбира се, беше измислен, но защо трябваше да им се дава надежда, била тя и лъжлива.

ДО ВСИЧКИ!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ОПИТИТЕ ДА ПРЕКЪСНЕТЕ ВРЪЗКАТА СИ С МРЕЖАТА ЩЕ ДОВЕДАТ ДО РАЗРУШАВАНЕ НА ОПЕРАЦИОННИТЕ, ПРИЛОЖНИТЕ ПРОГРАМИ И ИНФОРМАЦИОННИТЕ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМИТЕ ВИ. ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ СЕ СВЪРЖЕТЕ С УНИВЕРСИТЕТА В ДЖОРДЖТАУН ИЛИ „БЕТЪР БИЗНЕС БЮРО“, ТАМПА, ФЛОРИДА.

Ръсел искаше да говори с Мартин, но когато се обади в кабинета му, секретарката й каза, че рано сутринта е заминал за Лондон.

Двамата се разхождат в Хайд парк. Вятърът си играе със сухите оранжеви и златисти листа. Ръката й търси сигурност в неговата. Очите му блестят, когато я гледа. Хладният въздух приятно гали зачервените им лица.

Треперят от мисълта за предстоящото. Топлината на огъня в камината, брендито и…

Луан разтърси глава, за да се отърве от тези натрапчиви видения. Вече й беше доста трудно да контролира чувствата си. Умът й работеше като прожекционен апарат на фестивал на чужди филми.

Тя прегледа още веднъж съобщението, което светеше на екрана:

… си отива. Край. Много жалко. Мислех, че ще ти бъде интересно.

Натисна клавиша и го изпрати в киберпространството.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Дарел Монтгомъри. Той току-що беше влязъл в кабинета й.

— Защо си тук днес?

— Само военните почиват в събота и неделя, Луан. Аз не съм военен. — Той се тръшна на стола до бюрото.

— И все пак имаш нужда от няколко часа…

— Ще се наспя по-късно. Какво изпрати по електронната поща?

— Опитвам се да се свържа с Ренегата. Само дето нищо не се получава.

— Той е само един от деветстотинте, които не можем да открием — оплака се Монтгомъри.

— А тези, които намерихме?