Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Младежът много му напомняше за Ари от киноверсията на „Изходът“ на Леон Урис. Той беше слаб, мургав, с къдрава коса, светли очи и прекалено самоуверен.

Министър-председателят изгони неподходящото сравнение от главата си и внимателно започна:

— Първото и по всяка вероятност най-мощното оръжие, с което разполагаме, е икономиката. Технологиите, които поддържаха икономическата ни независимост, бяха парализирани за момент. Сигурен съм, че и двамата си давате сметка до каква степен това застрашава съществуването ни.

Израел почти непрекъснато беше на ръба на заплахата не само от агресивните си съседи, но и от оскъдните запаси енергия, недостатъчния годишен доход и паричен поток. Компютрите регулираха икономическите системи. За това правителството се вцепени, когато научи за инцидента. Цели седем часа страната се люлееше в неизвестността и никой не искаше да го преживее отново.

Липцин беше стар и мъдър евреин с отдавна побеляла коса. Той кротко отговори:

— Всички осъзнаваме опасността, господин премиер.

Вайзнер беше прекалено млад и неопитен. Светлокафявите му очи се разшириха и той не се сдържа:

— Е, ако банките спрат работа поне за един месец, инфлацията чувствително ще намалее.

Министър-председателят не повярва на ушите си. Що за несериозно отношение! Опита се да проумее какво беше накарало Исак да спре избора си на този младок. Ако не вярваше сляпо на неговата преценка, щеше да ликвидира Вайзнер на място.

Нима бъдещето на Цион щеше да зависи от действията на този идиот?

Липцин сякаш прочете мислите му и избута Вайзнер навън.

— Хайде, Давид, ще закъснееш за самолета.

Вайзнер се ухили:

— Не бих го изпуснал за нищо на света.

Докато пресичаха моста „Куинсбъро“ в Манхатън, Грей продължаваше да мисли за проблема. Преди да хване самолета, се беше обадил в „Датекс“-Атланта. Бившите му колеги казаха, че е засегната цялата страна. Получили са обаждания от „Кемикъл Банк“, „Уелс Фарго“, „Фърст Интърстейт“. Програмата „Датефт“ просто е отказала да работи.

Когато Грей спомена, че е повикан в „Чейс Манхатън“, от „Датекс“ обещаха да му платят като на консултант, ако ги уведоми за разкритията си.

Лимузината пое по „Франклин Рузвелт“ надолу към Долен Манхатън. Шофьорът явно беше забравил, че на покрива няма синя лампа и сирена. Той натискаше педала на газта докрай, минаваше от едната лента в другата, като подканяше по-недосетливите с клаксона. Грей се чудеше кой беше номерът на полицейския код. Може би две?

Шофьорът беше олицетворение на паниката и чувството на безнадеждност, които бяха обхванали финансовия район.

Подминаха отбивките за моста „Бруклин“ с пълна пара и завиха към „Мейдън Лейн“ така, че гумите изсвириха. Грей едва не се просна на седалката. Колите предвидливо се отдръпваха пред сивия линкълн, който накрая зави по „Уилям Стрийт“ и рязко спря. Нат Грей слезе и изчака на тротоара, докато шофьорът измъкне от багажника тежкото му дипломатическо куфарче.

Погледна нагоре. „Чейс“ имаше цели шестдесет и пет етажа, пет от които под земята. Банката заемаше първите тридесет и пет, включително и най-горния. Беше наистина впечатляващо. Нещо повече, нейната история започваше още преди сливането на Националната банка „Чейс“ и компанията „Манхатън“. Нейтън Грей тайничко се гордееше, че е поканен в институция, сред чиито основатели са и имената на Арон Бър и Александър Хамилтън. Истински революционери! А нима това, което се беше случило вчера, не беше революция?

Може би скоро Салмън Чейс — сенатор от Охайо, губернатор, министър на финансите в правителството на Линкълн и съдия във Върховния съд — щеше да стане много популярен. Не само защото банката носеше неговото име. Ликът му беше на банкнотите от десет хиляди долара. Ако банките се откажеха от електронните канали за извършване на сделките си, плащането в брой щеше отново да дойде на мода.

Бил Фореш беше свикал около двадесет банкови чиновници — всичките свързани с информационните операции на банката — в голямата съвещателна зала близо до компютърния център. Фореш беше едър, прям и интелигентен блондин. Ръцете му бяха прекалено големи за клавиатурата и човек би си помислил, че работи доста тромаво. Което, разбира се, изобщо не беше вярно.

Той стана и стисна ръката на Грей.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Нат.