Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Твърдо решен да избегне контакта, Питър съсредоточи вниманието си върху Кони Андерсън. Тя продължаваше да си играе с маслината в празната чаша.

Младият мъж го забеляза, усмихна се съучастнически и тръгна право към него.

— Какво ще кажеш да минем на шампанско?

— Обзалагам се, че имаш една бутилка в стаята си.

— Ако не, нали е въпрос на едно обаждане по телефона.

— Тогава да вървим.

Мартин стана и заобиколи масата, за да й помогне със стола. Когато мъжът стигна до масата, тя вече беше станала и държеше чантата си.

— Господин Мартин?

Добре, че поне беше използвал истинското си име пред Андерсън.

— Потърсете ме утре в кабинета — отговори той и тръгна след момичето.

— Боже, как само го отряза — прошепна му тя.

— Сигурно се интересува от компютри.

— Ами ти?

— Аз ли? Със сигурност не и в момента.

Генерал Виталий Жувармов по принцип беше студен и самоуверен човек. Пет минути след началото на съвещанието той вече се чувстваше особено некомфортно. Питър Мартин предполагаше колко му е трудно да превъзмогне основните принципи, насаждани в съзнанието му в продължение на цели тридесет години. Жувармов беше научен да мрази мъжете в тази стая. Променените обстоятелства едва ли се отразяваха на отношението му. Няколко години Мартин беше правил всичко възможно, за да го извади от черупката му, но и сега го познаваше толкова малко, колкото и в самото начало.

Жувармов сигурно изпълняваше директната заповед на своя президент, но изглеждаше крайно недоволен от инструкциите. Той не беше от хората, които биха си признали, че имат нужда от помощ, още повече от страна на Америка или Израел. Питър напълно влизаше в положението му. Той самият не бе особено щастлив и със сигурност не му беше приятно да моли за сътрудничество агенти от другата страна на Атлантическия океан.

Бяха се събрали в една приятна вила с големи прозорци, които гледаха към отскоро занемарена градина. Настъпващата есен вече беше попарила цветята. Някой трябва да ги подреже, помисли си Мартин. Спомни си как майка му всяка есен с часове оправяше градината си. Вилата се намираше в Челси и принадлежеше на една от британските разузнавателни служби. В камината горяха дъбови цепеници и хвърляха весели червени и сини отблясъци наоколо. На полицата плътно един до друг бяха наредени томове с кожена подвързия. Мъжете се бяха разположили точно срещу камината върху износените кожени столове с високи облегалки. Лицата на всички бяха мрачни.

Пръв взе думата Андре Голоаз. Започна на английски, защото този език се говореше от всички присъстващи.

— Господа, предлагам първо да изберем един от нас за председател на събранието.

— Добра идея — съгласи се Хенри Содъби, техният домакин.

— Ние, разбира се, разполагаме с дневния ред, съгласуван от нашите лидери. Методологиите обаче са толкова различни, че предполагат безкрайни и безсмислени спорове. Ще се наложи някой да преодолее миналата ни… завист и разбираемите ни интереси, за да има срещата някакъв смисъл. Едва ли имаме друг избор; всеки от нас е дошъл след пряко разпореждане от страна на правителството си.

Содъби също не се чувстваше добре. Непрекъснато опъваше с показалец прекалено стегнатата си яка. Мартин разбра, че той е дребен чиновник, избран да присъства, защото никой от шефовете му няма понятие от компютри. Но вероятно той беше единственият в тази стая, който познава работата на тези мистични машини. Мартин знаеше само това, което му бяха казали Ръсел и Веласкес.

Той беше сигурен, че останалите гледат на задачата си със същите резерви като него самия. Французин, британец, руснак, израелец и американец не можеха да си имат пълно доверие. Френското, британското разузнаване, Мосад и ЦРУ често бяха работили заедно, за да се противопоставят на бившия Комитет за държавна сигурност, или КГБ. Но дори и тези приятелски настроени една към друга служби не горяха от желание да споделят трудно събираната информация. Беше повече от абсурдно една операция, проведена в такава атмосфера на недоверие, да постигне някакви положителни резултати.

Мартин позна в израелеца Давид Вайзнер младия мъж, който се опита да говори с него миналата нощ в бара на „Шератон“. Той обаче с нищо не показа, че го познава. Беше седнал в самия край на тъмнозеления диван и любопитно оглеждаше останалите. Ако имаше някакво отношение към темата, явно предпочиташе засега да го задържи за себе си. По всяка вероятност се чувстваше като тийнейджър, принуден да се примирява със слабостите на възрастните.