Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Разбира се, в мрежата се срещаха и пълни идиоти. Те говореха за порнография, превъзходството на бялата раса и цял куп подобни глупости. Мнението на Джак за тях беше като за книгите или лошите телевизионни програми. Ако не ти харесват, просто не ги купуваш или сменяш канала. Но ако едно дете не прочете „Хъкълбери Фин“, как, по дяволите, ще се научи да взема решения само? Никой няма нужда от праведен сенатор или родител, който да нарежда какво може и какво не може да чете.

Струваше му се, че през целия си живот е наблюдавал как правителството постепенно поглъща дните му. Всеки градски съвет, общинска и щатска комисия непрекъснато налагаха все нови и нови правила и закони и после ги подплатяваха с допълнителни данъци. Когато в Англия се опитаха да направят същото, няколко души се вдигнаха и го нарекоха революция. А когато го направи правителството на Съединените щати, никой даже и не забеляза.

Това беше една от причините, поради които Крейн потърси убежище в мрежата. Именно там той намери сродни души, които споделяха жаждата му за свобода. Сприятели се с тях бързо и все пак всички си даваха сметка, че правителството и корпоративният свят бавно ги поглъщат. Непрекъснато ги облагаха с допълнителни данъци и такси за информация, достъпът до която би трябвало да е безплатен за всички. Уърлд Уайд Уеб даваше убежище на хиляди търговци на продукти и услуги. Беше повече от лесно да се изгубиш в света на продажбите.

В интерес на истината, Чък Атлас се въздържаше от покупки, но часовете, прекарани в разговори с далечни събеседници и ровичкането в платена информация, оказваха своето влияние върху бюджета му. Чък плащаше около четиристотин долара на месец от кредитната си карта в Лейкуд само за абонаментни такси. Джак Крейн имаше доста екстравагантни информационни нужди.

Всъщност той спокойно можеше да си спести голяма част от тази сума, като просто прониква нелегално в базите данни, но обикновено избягваше да го прави. Преди да влезе в дадена система, Крейн много внимателно преценяваше възможните рискове. Споменът за онази женска ръка, която се протегна през прозореца му с карта за самоличност на ФБР, не го оставяше на мира.

Дългата ръка на закона? Глупости!

След като помисли малко, той реши да не спори с Хеър и се премести в колорадски бюлетин за радиолюбители. Там също се споменаваше за сутрешния инцидент. Някой от Берлин с не особено добър английски беше написал, че много източногерманци са на ръба на паниката и могат да започнат улични безредици. Компютрите в Западна Германия бяха изгубили данните за социалните им помощи.

Така им се пада!

Крейн не смяташе, че държавата е длъжна да се грижи за всички. Той беше намерил начин да се справя сам и смяташе, че и останалите трябва да опитат. Конгресът на Съединените щати беше създал отвратителна система. Имаше хора в градовете, които бяха изцяло зависими от седмичните помощи за семейства с деца и изобщо нямаха намерение да си търсят друг източник на доходи. Сега времената се промениха и държавата трудно се справяше с тази допълнителна тежест в бюджета.

Проклетите политици и бюрократи!

Крейн можеше да побеснее само при споменаването на Вашингтон или съдебната система.

Той погледна следващото съобщение:

ДО: Ренегата

ОТ: lurus@ccs.fbi.gov

Времето лети. Дадената възможност също…

По дяволите! Ето пак!

Какво иска от него тази кучка? Да го измъкне от убежището му? Сигурно има заповед за залавянето му, след като не се беше явил за подпис в полицейското управление.

Но тя едва ли би го търсила за това.

Или може би…

Не.

Той много добре знаеше защо тя иска да говори с него. Ръсел сигурно си мислеше, че той е свързан по някакъв начин с последния инцидент в телефонните компании. Сигурно психолозите са работили върху профила и накрая са изплюли неговото име.

Крейн стана и отиде до кухнята, без да изключва компютъра. Сложи вода на печката, изчака я да заври и чукна вътре две яйца. Разбърка жълтъците с една лъжица, за да се сварят добре. Напълни чашата си с кафе и извади хляба. Направи си два сандвича с яйцата, облече се, взе чашата и излезе навън.

Отдавна не беше валял сняг. В кратките часове, когато огряваше хижата, слънцето беше оставило големи кални петна по ливадата отпред. Крейн започна обичайната си сутрешна разходка. Тръгна бавно по пътеката, мина край цепнатината в билото на планината и стигна до каменния мост. Седна на широкия парапет, за да довърши закуската си и да погледа обраслите с борове сиви скали на каньона. Вятърът беше много слаб и освен лекия шепот на клоните не се чуваше нищо друго. Въздухът беше толкова чист, че Крейн сякаш гледаше към близкия хоризонт с бинокъл.