Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Дами и господа, аз лично нищо не разбирам. Разговарях по телефона с всички банки, от които зависи трансферът. Те са готови да сътрудничат. Съгласни са с обема на сумите в нашите депозити до последната нула и въпреки всичко всеки път, когато подадем команда за електронен трансфер на фондовете, тя се отхвърля.

— И кой по-точно я отхвърля? — попита изпълнителният вицепрезидент.

Фореш не се опита да скрие истината.

— Откъде, по дяволите, да знам?!…

В щабквартирата на НАТО в Брюксел шефове от различни националности, които се славеха с хладнокръвие и студен разум, сега бяха обхванати от паника. Цели седем часа те бяха слепи и глухи, без да имат представа какво може да се случи във вражеските територии, за които носеха отговорност. Информацията от разузнавателните операции не можеше да достига до тях. Разработването на военни стратегии беше замразено. Телефоните предлагаха само гробовно мълчание. Портативните радиостанции работеха, но големите предаватели можеха да приемат само обикновени радиовълни. Сателитните връзки се разпадаха. Може би бяха подложени на атака. Нямаше как да разберат. Побеснелите офицери пришпорваха техниците чак до ранните сутрешни часове, но отговорът така и не се намери.

Когато работата на системите беше възстановена, машините забълваха купища съобщения, които трябваше да се декодират. Висшите офицери получиха още толкова информация, предназначена за няколко европейски столици и военни организации.

В целия цивилизован свят репортерите, които първи разбраха какво става, се видяха в чудо. Те просто нямаше как да го съобщят в редакциите. А когато най-после успяха да се свържат с „Поуст“, „Хералд“, „Таймс“ и „Диспетч“, историята вече не беше тайна за никого.

Но един репортер на „Лос Анджелис Таймс“ все пак откри нещо, което замести търсената сензация. Той случайно затиснал ръката си с вратата на автомобила, решил да се обади в болницата и така изненадващо установил, че телефоните за връзка със службите за спешна медицинска помощ функционират без всякакви проблеми.

Други няколко милиона души щяха да открият колко са зависими от телефоните си.

След пътуването Нейтън Грей поспа само пет часа, после веднага се върна в кабинета си в центъра „Пийчтрий“. „Компсистемс“ заемаше четири етажа от високата сграда. Грей се беше разположил на най-горния. Само за себе си той разполагаше с почти толкова пространство, колкото беше малката къща на родителите му в Монтана. Понякога този факт гризеше съвестта му.

Тежките сиви мебели в кабинета — избрани специално, за да впечатляват клиентите — бяха стрували на компанията повече от годишния доход на родителите му, и то ако годината беше добра и цените на добитъка — високи. Грей имаше широка душа и можеше да си позволи да се притеснява и за това.

Югоизточната стена на кабинета беше цялата от стъкло. Така можеше отвисоко да наблюдава един град, който с всички сили се опитваше да бъде приятен за окото. Есента беше прибавила малко кафяво към пейзажа, но то почти не се забелязваше. Затова пък в кабинета кафявото преобладаваше, но то беше резултат от лулата, която Грей пълнеше още в седем сутринта. Тя му помагаше да се съсредоточи.

Грей дойде по-рано, за да има време да прегледа брошурите и информацията за пресата, които трябваше да бъдат предадени на 20 октомври. Те щяха да представят на световната компютърна общност една нова, по-бърза и по-евтина магистрала за общуване, въпреки че думата „магистрала“ не беше особено подходяща. Тя предполагаше движение само в две посоки, а компютърната мрежа можеше да осигури достъп по хиляди начини. Грей реши да остави погрешната терминология на политиците.

За да отнеме пазарните дялове на „Продиджи“, „Джени“, „Компюсърв“, „Нетуърк Ем Си Ай“, „Интернет Ем Си Ай“, „Делфи“ и прочие, първоначалните такси на „Компсистемс“ за достъп до Глоубнет бяха много по-ниски от тези на конкурентите. Освен това „Компсистемс“ предлагаше директна връзка със системите в Африка, Великобритания и Япония, а чрез „Датекс“-Цюрих и Европа. Всички те работеха със собствени версии на Глоубнет.

Досега тази информация не беше разпространявана, така че компютърната общност щеше приятно да се изненада. Частните компании на Самсън, Лафлин, Йошима, Уестин и Грей така и не прибягнаха до оправдаване на цените с внимателно съставени изявления в пресата през нито един от етапите на икономическото развитие на проекта.