Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Боже господи! — искрено се изненада Мартин.

Ръсел му се усмихна:

— Хайде стига, Питър. Нали и ти правиш същото.

— Това е различно. Националната сигурност и прочие! Ти не работиш по-различно.

— И аз — съгласи се Веласкес. — Но всички ние сме защитени по един или друг начин от политиката и указанията на президента или Конгреса. Съгласен съм, че не е особено справедливо. Но от време на време ми харесва да си мисля, че не нарушаваме закона.

— Самоволната кражба на данни от личния живот на хората е незаконна! — възпротиви се Мартин.

— А нима можеш да я докажеш? — попита го Ръсел.

— Вероятно не.

— Някой ден ще си поговорим за тези неща. А сега нека да се върнем към нашия човек. Той не прави нищо по-различно от Продиджи например — вмъква се в държавните системи, във файловете на банката в Кловис. Какви са неговите мотиви?

— По дяволите. Сигурно си мисли, че малко или много е прав.

— Може би това не е чак толкова далеч от истината, Питър.

— Само че онова с банката си е федерално престъпление.

— А нима разполагането с личните данни на хората не е? В този случай законът е доста разтегливо понятие — отговори тя. — Що се отнася до компютърните мрежи и системи, те се развиват с невероятна скорост. Правителството и агенциите просто не могат да се справят с това. Авторското право, патентите и правата за собственост са мъгляви понятия. Но поне се споменават в законите, отнасящи се до новите технологии.

— Значи търсим някой, който си мисли, че Бог и правото са на негова страна. Той определя правилата. А ако се опиташ да му играеш номера, ще извади душата на компютъра ти, нали така?

— Може и така да е. Още нищо не знаем. И докато не научим повече, това ще бъде профилът на търсения от нас човек. Рик, имаш ли да допълниш нещо?

— На този етап не, Луан.

Тя махна с ръка към прозореца, който гледаше към компютърната зала. Сътрудниците й още седяха наведени над машините и се опитваха да изтръгнат от тях всичко, което можеха да се сетят. Към екипа непрекъснато се присъединяваха нови специалисти и веднага се включваха в работата.

— Търсим, Питър. Търсим между известните ни и/или осъждани компютърни… нека ги наречем активисти, а не хакери. Опитваме се да си обясним как точно го е направил. Тези хора никак не са малко, а някои от тях са истински гении.

— Добре, Луан. Такова е положението у дома. Ами ако той се окаже в Лондон? Или в Тел Авив? И намесата в работата на Държавния департамент е всъщност заплаха за националната сигурност?

— Това не ми влиза в работата — отговори тя. — Нали за това ви плащат на двамата с Рик?

Когато Джером Уестин заряза добре платената си работа и основа собствена компания, той твърдо вярваше, че програмирането е по-добрият от двата варианта, които имаше пред себе си. Той беше убеден, че името на фирмата върху хардуера — или самия компютър — няма достатъчна тежест и е преходно. В крайна сметка компютърът беше само средство, оръдие за постигане на целите.

От първостепенно значение беше геният на създателя на системата, написал оперативните инструкции. Ако програмата е ефективна и творческа, компютърът я изпълнява и толкова. Много хора не си дават сметка, че единствената функция на машината е да извършва повтарящи се изчисления и задачи с невероятна скорост. Такава е нейната същност. Компютърът със сигурност не може да мисли.

Като изключим правителството и военните, банковата индустрия с множеството си периферни връзки с кредитни, финансови и бизнес-институции предлагаше най-големия потенциален пазар. Уестин беше решил да посвети таланта си именно на тази специализирана област. Освен това пренебрегването на министерството на отбраната като клиент автоматично го освобождаваше от необходимостта да спазва многобройните сложни правила за защита на сигурността. Сега поне не беше нужно да си проправя път през джунглата на държавната бюрокрация. Винаги беше презирал писарушките и не понасяше някой да се бърка в личните му дела. Не можеше да се отърве от усещането, че всеки, който се рови из миналото или финансите, непрекъснато се опитва да оспори легитимността, етиката и морала му. А той смяташе, че животът му се крепи на тези три неща.

„Датекс“ беше създадена от Уестин, Дарла Самсън и Джийн Лафлин. В продължение на цяла година тримата упорито работиха по усъвършенстването на софтуера и едва тогава го предложиха на банките. Счетоводната система на „Датекс“ — „Дейтас“ — имаше четири огромни предимства на пазара. Не беше нужно банката да купува или заема нови компютри, за да се включи към нея. Системата работеше със скорост три пъти по-голяма от тази на съществуващия счетоводен софтуер. Цената на услугата се фиксираше предварително, като достъпът до нея не струваше почти нищо. И накрая — въвеждането на данните беше максимално опростено, а това пък намаляваше допълнителните разходи по обучението и преквалификацията на банковите чиновници.