Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Целият трепереше. Минаха цели двадесет минути, преди да успее да махне модула. Прекара кабелите към гърба на чинията и ги пъхна в специалната дупка.

После хвърли стълбата обратно сред дърветата и отдели още десетина минути за дооправяне на кабелите. Когато се увери, че са свързани както трябва, изолира внимателно жиците. С помощта на ключа разхлаби всички болтове, които държаха чинията. Захапа фенерчето в уста и се опита да я завърти в правилната посока с помощта на компаса. Отне му доста време, докато успее.

Затегна болтовете и внимателно я провери пак. Работеше безпогрешно.

Готово.

Докато слезе по склона и се върне в хижата, лицето му беше изтръпнало от студа. Беше съдрал шубата си на някакъв клон. Застана пред печката, докато се постопли.

Отиде при компютрите и изгуби още цял час в доизкусуряване на нещата. Изпрати съобщение на Юпитер само за да провери как действа. Всичко беше наред.

Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн току-що беше модернизирана.

Андре Голоаз смяташе, че вече е прекалено стар за подобни приключения.

Жан Дювалие беше очарован.

— Ето! Ето! С всеки изминал ден вярата ми в теб нараства, Андре. Давам ти тридесет дни, и ти никога не превишаваш срока!

— В момента не разполагаме с никакви доказателства. Този Уестин е само предполагаем заподозрян.

— Ти го хвани, после ще намерим доказателства. Заставаш начело на френската група. Това ще бъде наградата ти.

— Предпочитам да мина без награда — запротестира Андре.

И ето сега беше тук, мръзнеше на изоставената магистрала близо до Безансон на четиридесет километра от швейцарската граница и на около двеста километра от Цюрих. Като за почетен лидер на групата Андре беше прекалено незаинтересован от подробностите на операцията. Беше оставил всичко в ръцете на полковника и сега чакаше на студа, загърнат в старото си палто. Отказа да облече топлата черна униформа на командосите. Той беше следовател, а не войник.

До него отстрани на магистралата стоеше огромният C-130 „Херкулес“, с който пристигнаха Давид и израелците. По-нататък в редица чакаха хеликоптерите. Командващите от двете националности разучаваха картите, преценяваха внимателно всеки ход и пресяваха информацията, събрана от шпионите им. И естествено, се опитваха да свикнат един с друг в името на общата им цел. Според Голоаз не биваше да се стига до ситуацията, когато едната ръка няма да знае какво прави другата. Такова развитие на нещата не беше от полза за никого.

Командосите се бяха събрали близо до хеликоптерите и усърдно почистваха и проверяваха оръжията си. Андре знаеше, че сред тях трябва да има пет или шест първокласни компютърни експерти.

Небето беше оловносиво, всеки момент заплашваше да завали сняг. Но сега нищо не можеше да ги спре.

Вайзнер беше в отлично настроение. Той излезе от самолета и застана до него. Носеше специалната черна униформа. Никой сякаш не си даваше сметка за опасностите и усложненията от такава военна инвазия посред бял ден.

— Това е замък, Андре.

— Не те разбирам, Давид.

— „Датекс“ е разположена в стар замък. Военните още работят по стратегията. Всичко ще мине гладко.

— Аха. Значи ще трябва да превземем някаква крепост? — Голоаз по-скоро очакваше огромен небостъргач от бетон и стъкло.

— Ще бъде истинско предизвикателство. В каменната стена има масивна врата, която може да ни затрудни малко. Дворът е прекалено тесен за хеликоптерите. Покривът е стабилен, но прекалено стръмен. Сигурно ще атакуваме кулите.

— Докато аз се разхождам из парка — каза Голоаз. — Но това е смешно, Давид. Шестдесет въоръжени до зъби мъже срещу само един очилат експерт и неговия компютър.

— Забрави ли какво може този компютър, Андре?

— Не съм. Но не ми се вярва да го е пригодил и за ръкопашен бой.

— Има сензори.

— Сензори?

— Разузнаването доложи, че цялата околност е натъпкана с камери и сензори. Което означава, че той е предвидил и е готов за бъдеща атака.

— Може би този човек все пак знае какво върши, Давид.

След реконструкцията на антената Конрад прегледа внимателно цялата информация, с която разполагаше за Глоубнет.

Търсеше някаква улика.

Не можеше да няма. Подсъзнателно хората често допускаха грешки. Като оня тип от „Компсистемс“ например, чийто потребителски код беше Монтана. Паролата за достъп беше съставена от разбърканите букви на Билингс, естествено плюс добавени произволни цифри.