Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Целият съм в слух — подкани го Питър с нежелание. Креншоу имаше нюх за операциите и беше доста добър в занаята, стига някой покрай него от време на време да го връща на земята. Идеите му бяха новаторски и смели и обикновено, поизчистени от това-онова (естествено след бурните му протести), можеха да се приложат на практика. Мартин винаги се беше удивлявал на интересните му хрумвания.

— Нека официално изтеглим хората си оттам. Да вдигнем шум в пресата, че се съобразяваме с вълната от критики и да позволим на движенията за мир да се развиват.

— И да оставим съюзниците си да се оправят, както могат?

— Не, не. Преди да се оттеглим, ще създадем нова организация. Няма значение как ще се казва, да речем Фронт за равенство. Нещо такова.

— И Фронтът за равенство е…?

— В него ще влизат хора от различни националности. Имаме обучени агенти, внедрени къде ли не — виетнамци, тайванци, кубинци, нигерийци, аржентинци и с каквито още там разполагаме. Ще ги оставим да изпълняват мисията вместо нас.

— Но те всички са наясно за кого работят, Том. Представяш ли си какво ще стане, ако заловят един от тях и той изпее: „ЦРУ“?

— Да, но те ще бъдат наново завербувани във Фронта и ще останат с впечатление, че са напуснали Управлението. Ще им предоставим сигурно прикритие и голяма заплата. Така ще си мислят, че работят за Фронта за равенство, без да знаят кой стои зад него.

Мартин се замисли. Идеята никак не беше лоша.

— Не мога да отрека, че има логика в това, което казваш, Том. Като изключим липсата на средства, останалото ми харесва. Продължавай с аргументите.

Креншоу въздъхна дълбоко. Палавата усмивка сигурно трябваше да покаже, че Мартин е изпуснал най-важното.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно средства от частни и обществени сдружения, Питър. Както и да е, най-хубавото в цялата работа е, че ако се случи хеликоптер да бъде взривен или някой остане без крака след акция, медиите няма да притискат нас. На никого не му пука, ако виетнамец или тайванец загуби живота си.

— Прав си, това е още едно предимство. Защо не ми съставиш примерен бюджет и програма?

Така поне щеше да го остави на мира няколко дни.

Мигащата лампичка на телефона привлече вниманието му. Норма го търсеше на вътрешната линия, вместо както обикновено да използва интеркома. Сигурно беше нещо наложително.

Той вдигна слушалката.

— Питър, имаш две спешни обаждания. Луан Ръсел чака на другата линия. Казва, че е много важно. Търси те и секретарят на Държавния департамент. Всички са в паника.

— Без съмнение компютрите контролират всичко — каза мъжът от Агенцията за национална сигурност. — От автоматичното запалване в двигателите до — както е и в нашия случай — телефонните връзки.

Агенцията за национална сигурност се намираше във Форт Джордж Дж. Мийд, Мериленд. Това беше разузнавателното управление с най-широк обхват на действие в света. Агенцията следеше всички радио, микровълнови и сателитни предавания, които бяха свързани по някакъв начин с националната сигурност. Тя разполагаше с най-напредналите технологии за кодиране и дешифриране на информация. Там работеха най-добрите експерти в съответните области или най-малкото бяха привлечени като консултанти.

Веднага щом стана ясно, че комуникациите между Съединените щати и Русия са прекъснати, Луан Ръсел се обади в Мериленд. Проблемът беше извън нейната компетентност. От агенцията й изпратиха Рикардо Веласкес, шеф на един от компютърните им отдели. Той беше леко закръглен мъж с дълга кестенява коса и спокойни кафяви очи. Носеше очила с дебели стъкла и тъмни рогови рамки. Луан остана приятно изненадана от учтивото му сдържано поведение на семеен мъж.

Веласкес и Мартин бяха прекарали цялата нощ в кабинета й, разсъждавайки над проблема. Отделът по компютърни престъпления на Ръсел, или „компбригадата“, както я наричаха работещите в нея, заемаше целия трети етаж в сградата „Дж. Едгар Хувър“ на авеню „Пенсилвания“. И въпреки това мястото едва стигаше за всичките стъклени клетки, бюра и хора, натъпкани на всеки квадратен метър. В момента шестнадесет от общо тридесет и петимата й подчинени бяха заети в централната зала. Компютърните терминали и телефоните се използваха с пълна пара.

Ръсел, Мартин и Веласкес седяха в остъкления й кабинет в ъгъла на ярко осветената зала, така че тя можеше да следи отблизо дейността на „бригадата“ си. Мартин й се виждаше доста изтощен. Умората му личеше: вече не я гледаше с онази недвусмислена дързост, която беше забелязала по време на вечерята им след Ню Мексико.