Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Веласкес изглеждаше много притеснен. Беше само по риза, с разхлабена вратовръзка. Питър, както винаги, беше облечен безупречно. Тя не се съмняваше, че е намерил време да се обръсне и да се преоблече преди срещата. Усмихна й се топло и приятелски.

— Благодаря ти, че дойде, Луан — започна Рик.

— Какво друго може да прави човек петък вечер — недоволно промърмори тя и седна до Мартин.

— Спомена ли на някого за нашия разговор?

— Не.

— Добре. Всъщност трябваше да говоря първо с Питър. Той не беше много съгласен да те замесваме.

Тя се обърна към Мартин:

— Виж ти! Бях сигурна, че и двамата получаваме парите си от едно и също място.

— Извинявай, Луан! — отговори Мартин. — Темата е много деликатна.

— Нещо повече — продължи Веласкес. — Хакерите така са се развихрили, че още един едва ли е от значение.

Ръсел вдигна въпросително вежди.

— Е, събрах всичките си професионални умения и хвърлих едно око на военните ни системи.

— Имаш предвид министерството на отбраната? — попита Мартин.

— Ами да. След онова, което ми каза тази сутрин, Питър, реших, че човек не бива да разчита само на слухове. Трябваше лично да проверя какво става в „трите К“.

Луан знаеше, че така наричат системата за контрол, командване и комуникации. Тя свързваше главнокомандващия и преките му подчинени с ключови отбранителни и оръжейни съоръжения. Военновъздушните подразделения E-4B и НОРАД, както и останалите стратегически бойни единици бяха свързани помежду си с компютърна комуникационна мрежа.

— Искрено се надявам да съм сгрешил! — обади се Питър.

— Не си.

— По дяволите!

— Министерството на отбраната се опитва да изолира ядрените ракети от системата.

— Какво?!

— Предполагам, че просто са си затворили очите и са дръпнали шалтера. По всяка вероятност това е причинило загубата на операционните и насочващи програми. Постъпили са по единствения възможен начин и сега полагат дяволски усилия да го държат в тайна. Не искат целият свят да разбере, че отбранителната ни сила практически е сведена до нула.

— Господи! — Мартин не вярваше на ушите си.

Луан също. Най-могъщата армия в света е напълно обезвредена?!

— Нищо ли не е останало?

— Повечето са унищожени. Доколкото мога да преценя, подводниците не са засегнати. Или поне са на отделна линия. Както и десетина ракетни установки в Небраска, Уайоминг и Монтана. Предполагам, че са ги оставили, защото целите им са отдалечени и ако се случи нещо непредвидено, ще загинат по-малко хора.

— Провери ли софтуера?

— Скритата програма е инсталирана навсякъде.

— Божичко! — възкликна Луан. — Не могат ли просто да източат горивото от ракетите, или нещо подобно?

— С такива неща шега не бива — обясни Питър. — Не мисля, че е възможно да се изстрелят.

— Тогава да ги взривят на място! — настоя Ръсел.

— Може. Има няколко защитни бариери, като отчитането на атмосферното налягане например. Бойната глава се активира само на определена височина, но предполагам, че се контролира от софтуера.

— Така е — съгласи се Рик. — Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре, надникнах и в системите на руснаците и китайците. В същото положение са.

— Руснаците вече свалят бойните глави — каза Питър. — Или поне така ме увериха.

— Нищо чудно. Не останах в системата достатъчно дълго. Преброих само тридесет и пет активни ракети.

— А китайците?

— Стигнах до шестдесет.

— Да не искаш да кажеш — попита Луан, — че ако Намръщения се ядоса, може да започне световна война?

— Не знам. Дано никога не разберем — тихо отговори Веласкес.

Нейтън Грей си беше у дома, ако това изобщо можеше да се нарече дом. Напоследък отсъстваше толкова често, че мястото беше заприличало на поредната хотелска стая.

Въпреки че прекарваше тук малко време, къщата напълно се вместваше в представите му за уют. Беше голяма. Горе имаше две спални и също толкова бани. На долния етаж бяха кухнята, трапезарията, кабинетът и холът. Беше я обзавел сам без претенцията за нещо специално. Големите дивани, столовете и килимите в синьо, тъмнозелено и бежово бяха избрани напосоки от мебелните салони. Все пак навсякъде се усещаше духът на Запада. Маслените платна, акварелите и бронзът му напомняха за родния щат. Беше платил 45 000 долара за бронзовата скулптура на Ремингтън. Вече не си спомняше колко даде за мебелите. В хола от двете страни на камината имаше големи прозорци, които гледаха към оградения с каменна стена заден двор. Сред храстите се виждаше малко езерце, в което плуваха златни рибки.