Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Много интересно, Питър.

— Интересно ли, сър? Според мен е направо катастрофално! Абсолютна безизходица!

— Интересно е, че нито министерството на отбраната, нито началникът на обединените щабове са споделили подробностите със Съвета за национална сигурност.

Съветът за национална сигурност нямаше нищо общо с Агенцията за национална сигурност, въпреки че хората често ги бъркаха.

— Ами ако тайно са уведомили президента — предположи Мартин.

— Възможно е. Веднага ще направя запитване. Независимо дали намеренията им са били добри, обещавам ти, че до пет часа днес шефовете на военновъздушните сили, армията, флота и разузнаването на отбраната ще си подадат оставките.

Или той ще даде своята на президента. Мартин веднага долови нюанса. Директорът отговаряше за цялото разузнаване и никой не можеше да си позволи да го държи настрана по този начин.

Да, Мартин повече никога нямаше да се среща с адмирал Ник Уендоувър като с приятел.

— Как върви работата в Лондон? — попита директорът.

— Проверката е в разгара си. Имената никак не са малко.

— Дръж ме в течение, Питър.

— Разбира се, сър.

Мартин напусна сградата, качи се в колата и пое на запад по Ню Йорк авеню. Мина през тунела и продължи по моста „Теодор Рузвелт“. Чудеше се как би се справил Теди с настоящата криза. И с този невидим враг…

Реши да продължи по „Джордж Вашингтон Мемориал“. По това време нямаше много движение и корветът можеше да покаже на какво е способен. Широките гуми осигуряваха достатъчно стабилност. Мартин настъпи педала и вдигна скоростта до сто и двадесет — истинско предизвикателство за пътната полиция. Снегът вече почти се беше стопил, но тъмносивото небе обещаваше нови валежи съвсем скоро.

Напоследък живееше в непрекъснат страх, въпреки че работата му едва ли беше под въпрос. Беше се погрижил, като изпревари събитията и лично информира шефа си. Уендоувър никога нямаше да му го прости, но това изобщо не го интересуваше.

Имаше си други проблеми. На първо място, естествено, беше Намръщения, но тук разчиташе повече на ФБР, Веласкес и онези идиоти в Лондон. Беше мобилизирал всичките си подчинени в търсенето на подозрителни компютърни специалисти, до момента без определен резултат. Беше се примирил с факта, че решението ще дойде извън рамките на Управлението. Трябваше да бъде готов. И да си присвои поне част от лаврите по залавянето.

Особено се тормозеше от проклетия софтуер. Министерството на отбраната го искаше за себе си. Беше повече от сигурен, че Веласкес ще направи всичко възможно да не го изпусне. Израелците даваха мило и драго за него, ако се съди по поведението на Вайзнер и Липцин. А Вайзнер беше буре с барут. Хлапето нямаше да се спре пред нищо. Трябваше да не изпуска от очи цялата мила компания. Агентът им в Израел вече беше предупреден веднага да докладва за всяко съмнително раздвижване.

И накрая идваше досадната възможност досието му да бъде публикувано в „Ел Ей Таймс“ или „Ю Ес Ей Тудей“. Не всички репортери можеха да се похвалят с отчайващата глупост на наивния Удроу Гарлиц от „Уошингтън Поуст“. Мартин, естествено, знаеше, че досието му в ЦРУ и копието на Гарлиц са предварително редактирани. Директорът никак нямаше да бъде очарован от разгласяването му, но истината беше, че Мартин изобщо не се притесняваше от публикуването на онези убийства. Безпокоеше го единствено фактът, че истинското му досие също може да е някъде там. А там бяха и онези гнусни писма в отговор на жалбите на двете кучки от разузнаването. Ето какво не биваше да достига до „Ню Йорк Таймс“. Веднъж вече беше платил за грешката си. Бракът му с Мери-Ан Мур Мартин се разпадна. Не искаше животът му да се обърква допълнително.

И бездруго си беше достатъчно сложен. Оня задник, Джералд Кенеди, напълно беше провалил шансовете му с апетитната госпожичка Ръсел. И точно когато вече се беше отказал, тя изведнъж направи първата крачка. Акциите му можеха и да се вдигнат.

В Ленгли Мартин паркира на запазеното си място и хвана асансьора до етажа. Норм Спенсър вече го чакаше в коридора пред заключената врата на кабинета.

Когато работеше по задача, Спенсър не признаваше почивните дни.

Мартин извади ключовете си.

— Здрасти, Норм.

Двамата минаха край празното бюро на секретарката. Мартин отиде направо до шкафа и приготви две уискита със сода.

Спенсър пое чашата.

— Благодаря, шефе.

— Имаш ли нещо за мен?

— Абсолютно нищо.