Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Само че разписанието не се появи на екрана.

Вайзнер опита отново.

Нищо.

Натисна F1, за да получи помощ, но вместо това излезе следното съобщение:

Какво, по дяволите!…

Започна безразборно да натиска клавишите.

Съобщението остана на екрана.

Изведнъж Вайзнер се сети, че имаха два монитора, обърнати към фоайето на хотела. Те бяха поставени така, че клиентите да могат да виждат през витрината кои полети са отложени или отменени.

Той скочи от мястото си, изтича към тях и ги завъртя.

И на двата светеше следният надпис:

Самолетът на Бюрото плавно се приземи на „Даунтаун“. Това малко летище се намираше далеч по-близо до целта им от международното в Канзас Сити.

Бежовият шевролет „Каприс“ вече ги чакаше. Ръсел и Грей се качиха на задната седалка и колата потегли.

Агентът до шофьора се обърна назад и протегна ръка.

— Дик Мелкуайър. Зад волана е Грег Бабкок.

Ръсел представи себе си и Грей.

— Какво знаем за заподозрения? — попита тя.

— Доста. Фарън Джеймс Елбърт, на тридесет и пет години, кафяви очи, кестеняв. Блестящ компютърен специалист. От шест години работи за компанията за автомобилни части „Ел Ти Си“. Няма минали провинения. Неплатена глоба за превишена скорост отпреди две години.

— Къде е сега?

— На работа. Двама от хората ни го наблюдават.

— Получихте ли разрешение за обиск?

Мелкуайър потупа джоба си.

— И още как. При сегашните обстоятелства съдията прояви голямо разбиране.

В седем и двадесет тази сутрин екипът им в Чикаго беше засякъл поредното произшествие. След гафа в „Локхийд-Мартин“ решили да не се опитват да се намесват. Само са наблюдавали как Ф. Дж. Елбърт намалил цената на акциите с по долар и десет цента на парче и направил голяма покупка. Цялата операция му отнела по-малко от две минути.

Но времето било повече от достатъчно за засичане на номера.

— Елбърт е провел един телефонен разговор от работното си място в десет и петнадесет — продължи Мелкуайър. — Обадил се е на брокера си и наредил продажбата на акциите. Проследихме разговора и се свързахме с брокера, за да задържим операцията. С новата цена Елбърт би спечелил две хиляди долара. В противен случай ще загуби около осем хиляди.

— Интересно наистина — каза Грей. — Само че нещо не се връзва.

Мелкуайър, който очевидно нямаше много добро мнение за консултантите, изненадано го погледна.

— Нещо не се връзва?

— Човекът, когото търсим, има достъп до места, откъдето може да измъкне милиони, Дик.

Мелкуайър сви рамене.

С мигаща лампа на покрива шевролетът пресече Мисури и тръгна по „Бродуей“ към Канзас Сити. Почти бяха стигнали центъра на града, когато колата пое на изток по междущатски път 70. След широк завой на юг и после пак на изток шофьорът излезе от магистралата и подкара по „Труман Роуд“.

Отбиха на юг по Монтгол авеню и завиха по Двадесет и първа улица. Няколко пресечки по-надолу Бабкок изключи сирената и паркира до тротоара. Двама агенти в подобна кола спряха от другата страна на улицата и тръгнаха към тях.

Луан отвори вратата и излезе.

— Тука ли е?

— Така твърди телефонната компания. Освен това ни уведомиха, че той разполага с две линии.

Къщата приличаше на бунгало. Вероятно беше строена в началото на шестдесетте. Не можеше да има повече от две спални. Две асфалтирани пътеки водеха от улицата към гаража отзад.

— Не е женен, нали, Дик?

— Доколкото знам, не. Може обаче да има приятелка.

— Веднага ще разберем.

Мелкуайър и Бабкок тръгнаха към вратата с извадени пистолети. Другите двама агенти заобиколиха къщата и завардиха задния вход.

Бабкок натисна звънеца. Не работеше. Почука на бялата рамка на мрежата. Част от боята се олющи.

Никой не отговори.

Мелкуайър дръпна мрежата и опита топката на бравата.

— Заключено е. Да я разбием ли?

— Давай — съгласи се Ръсел.

Той се дръпна назад, вдигна десния си крак и ритна вратата до ключалката. Тя веднага поддаде.

Грей се ухили.

— Значи така се прави, а?

— Само когато имаме заповед за обиск и е спешно.

Агентите от Канзас влязоха първи и бързо обиколиха стаите, като проверяваха гардеробите и зад вратите.

Ръсел и Грей ги последваха.