Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Стига, Рик!

— Добре де. Имаш оръжия, екрани, навигационни уреди. Потребителят може да получи директен образ от космическото пространство, реален или модифициран.

— Изпробвали ли сте го вече?

— Да. Ефектът е като да висиш в околоземна орбита и да наблюдаваш нещата долу. Все едно че си самият Бог.

— Ще ми уредиш ли да опитам някой път?

— Хей, Луан…

— Имам най-високата квалификация!

— Ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам.

Тя поклати глава в знак на съгласие.

— Естествено. Продължавай.

— Та значи, ти си в стаята. На задната стена е системата за сигурност на агенцията. Можеш ли да го видиш?

Тя затвори очи и се опита да си представи зала, пълна с монитори и странни на вид оръжия. И ускорители. Отзад имаше стена.

— Какъв цвят е?

— Кое?

— Стената.

— О! Ами май беше сива.

— Никакво въображение, а?

— Както и да е. Едно от момчетата ни е сложило шлема и е погледнало към стената. Тя започнала да се огъва, сякаш някой отвън искал да премине през нея.

Тя отвори очи.

— Само толкова? И това ли те притеснява?

— Никога не се беше случвало преди.

— О, по дяволите! Какво ще правим оттук нататък, Рик?

— Нямам представа.

— Минавало ли ти е през ума, че нашият човек може да се е позабавлявал достатъчно и да е решил просто да се оттегли? Не сме получавали оплаквания от няколко дни.

— Не бих се обзаложил за това. Той вече ни показа на какво е способен, Луан. Сега ще изчака да види какво можем ние. Следващият му ход ще е унищожителен. Спомни си само за пораженията, когато Грей се опита да направи нещо за „Бетър Бизнес Бюро“ в Тампа.

Тя вдигна глава и с периферното си зрение видя някой да влиза в залата.

— Говорим за вълка…

Веласкес свали краката си от бюрото и се обърна към стъклената врата точно когато Нат влезе.

Той хвърли шубата си на един от шкафовете в кабинета.

— Хей, каубой — поздрави Рик. — Най-после те виждам в истинската ти светлина.

Грей се ухили:

— Извинете ме за прекъсването. Излязох от хотела бързо, нямах време да се обадя.

— Изобщо не ни притесняваш — успокои го Ръсел. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш много доволен.

— Успяхме!

— Сядай на стола и разказвай.

— Ще ми трябва компютър.

Луан и Рик го последваха в залата. Ботушите го правеха да изглежда малко по-висок.

Сесили беше на телефона и записваше данните от докладите на екипите. Четиримата агенти в другия край на залата обработваха досиетата на заподозрените. Бяха успели да намалят броя им до петстотин.

— Решението откри Джорджия Тейлър — обясни Нат.

— Коя е тя?

— Преди време работехме заедно в „Датекс“. Сега е главен асистент на Джером Уестин.

— Добре. Продължавай.

Грей седна пред терминала и им разказа за символа на намръщеното лице и успешното унищожаване на програмата — фантом в системите на „Даймлер-Бенц“ и „Чейс Манхатън“.

— Има и още нещо. Не трябваше да разкривам тайната на никого.

— Защо? — учуди се Ръсел.

— Вече е патентована. — Той им обясни за таксата, която „Компсистемс“ и другите компании на Глоубнет щяха да прибират за изчистването на системите.

— Как може да сте толкова себични и алчни?!

— Права си.

Веласкес прояви повече разбиране.

— Виж, Луан, ако аз имах собствена фирма и знаех решението, със сигурност щях да искам повече. Засегнатите компании са заплашени от загуби в размер на милиони долари.

— Както и да е. Казал съм го само на вас и ще ви бъда много благодарен, ако не го споделяте с никого. Поне засега.

Луан си помисли, че ще трябва да съобщи на Ренегата за този напредък. Тя все още не беше говорила нито с комитета, нито с Монтгомъри или Веласкес за съвместната си работа с Конрад. Много късно осъзна каква грешка е направила, като се е обърнала към него. Не очакваше някой да я разбере. Хаосът в обществото и натискът отгоре я бяха накарали да предаде на човек, съден за компютърни престъпления, вътрешна информация на Бюрото, без да споменаваме хилядите тайни адреси и пароли. Когато каза на Конрад, че рискува работата си заради срещата си с него, смяташе, че преувеличава. Тогава не мислеше толкова за паролите. Обаче ако сега Конрад внезапно изчезнеше и започнеше да тормози големите корпорации, с нея беше свършено.

Донякъде Питър Мартин също имаше вина за това. Ако той не се беше оказал такъв задник, като накара да я проследят, тя може би щеше да се реши да сподели с останалите за срещата с Конрад. Обаче щом ЦРУ поставя професионалните й качества под въпрос, тя със сигурност нямаше да им достави удоволствието да я хванат в нарушение.