Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Обаче ужасно съжаляваше, че позволи на гнева си да надделее. Никак не й се искаше да изпусне шанса тя и Питър да станат повече от приятели. Рано или късно трябваше да му се извини. Вече му беше изпратила съобщение, в което го молеше за списъка с европейските адреси за Конрад. Може би това щеше да стопи леда между двамата.

— Коя система искате да изчистя? — попита Грей. — Само като демонстрация.

— Ами — засмя се Рик — ти нали вече изчисти „Бетър Бизнес Бюро“?

— Боже, съжалявам за това — каза Грей. — Какво откри Дарел?

— Хард дискът е непокътнат. Няма механични повреди. Само дето си изтрил цялата постоянна памет на компютъра — отговори Луан.

— И унищожих вашия монитор.

— Ще си купим друг, Нат.

— „Чейс Манхатън“ имат доста голяма система — каза Веласкес. — Искаш ли да опиташ с някоя от телефонните компании?

— Добре, обаче трябва да бъдем в състояние веднага след това да ги изолираме от телекомуникациите.

— Какво ще кажеш отделът по компютърни престъпления да се присъедини към Глоубнет? — попита Ръсел.

— Нямам нищо против. Поне ще бъдете на сигурно място.

— Първо ще ми трябва разрешението на шефовете. Но временно можем да се откачим от мрежата. Действай!

Тя застана зад него и впери поглед в монитора. Рик застана от другата му страна. Приближи се и Сесили Амброуз.

Грей повика управляващата програма и даде команда за изтриване. Въведе ":-(" за име на файла.

Натисна enter, потвърди командата и я допълни за цялата директория.

В продължение на две секунди не се случи нищо.

После мониторът присветна, екранът побеля и угасна.

— Мамка му! — каза Грей.

Когато Мартин отби от булевард „Джордж Вашингтон Мемориал“ в Рослин, корветът поднесе по почернелия от автомобилните газове лед. До обяд температурите бяха над нулата и снегът по улиците и магистралите се беше стопил. После времето отново се смрачи, водата замръзна и покри асфалта с тънък хлъзгав слой.

Водите на река Потомак изглеждаха по-сиви и от асфалта.

Той пресече булевард „Къстис Мемориал“, зави по Деветнадесета улица и спря пред бара две пресечки по-надолу. Заведението носеше обикновеното име „При Мак“ и беше любимо място за срещи на хората от тайните служби и военното разузнаване. Паркингът беше претъпкан. Успя да намери място чак в самия му край.

Барът също беше пълен. Вътре цареше тайнствен полумрак. Носеше се тежката миризма на бира и дървени стърготини. Масите бяха направени от различни по големина парчета дъска, загладени само отгоре. Стените, които едва се различаваха през гъстия пласт дим, бяха облицовани с орехови плоскости. Цялото място приличаше повече на тъмна пещера, отколкото на бар.

Най-после успя да види вдигнатата ръка в другия край на заведението и се отправи натам.

— Сядай, Питър. Какво ще пиеш?

— Уиски.

Адмиралът кимна към сервитьора и той мълчаливо се отдалечи.

Адмирал Никълъс Уендоувър не носеше униформата си. По всичко си личеше, че не е в особено добро настроение. Широкото му лице, белязано от годините, прекарани под слънцето и вятъра на световните океани, беше мрачно и навъсено. Вината за това вероятно трябваше да се търси в подчинените му от разузнавателното управление към министерството на отбраната.

Мартин мълчаливо го оглежда и каза:

— Обзалагам се, че не си спал спокойно, Ник.

— Изобщо не съм спал. За какво искаше да говориш с мен?

— Ти как мислиш?

— Ясно. Извън моите правомощия е. Заповед отгоре.

— Стига, Ник. Това не е среща между представители на различни агенции. Исках да поговорим като стари приятели. Нали още сме такива?

Уендоувър изкриви лицето си в измъчена полуусмивка. Изчака сервитьорът да остави чашите и да се отдалечи достатъчно и каза:

— Всички там са изплашени до смърт.

„Там“ беше Пентагонът.

— Сигурно е така.

— Не мисля, че която и да е служба работи макар и с един компонент, който да не е свързан по някакъв начин с компютрите. Всички, от началника на личния състав надолу, направо са полудели. Можеш ли да си представиш в каква ситуация се намира в момента страната ни, Питър.

Мартин отпи от уискито.

— Знам. Същото е и в Ленгли.

— Много ли е зле?

— Досието ми е в ръцете на „Уошингтън Поуст“.

— Без майтап!

— Шегата би била доста неуместна. Според мен едва ли ще се решат да го използват, но човек никога не знае.

Уендоувър се умълча. Вероятно се опитваше да си спомни какво може да има в неговото собствено досие и да прецени евентуалните последствия.