Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Какво?

— Ние сме твои кръвни приятели, като Валентин — обаждам се аз. — Спомняш ли си нашия последен разговор в клуба на поетите? Трябва ли да повторя високо? В каква стихотворна форма съчиняваш сега?

— За какво сте говорили? — пита Герда.

— За нищо — бързо отговаря Едуард. — Тези двама не казват никога нито една вярна дума! Те са шегобийци, отчаяни шегобийци! Нищо не разбират от сериозността на живота.

— Бих искал да зная, кой освен гробарите и дърводелците на ковчези знае повече от нас за сериозността на живота — казвам аз.

— Ах, вие! Вие познавате само смешната страна на смъртта — неочаквано заявява Герда като гръм от ясно небе. — И затова не разбирате вече нищо от сериозността на живота.

Ние се взираме в нея с безкрайно учудване. Това е вече явно стилът на Едуард! Чувствувам, че се боря без почва под краката си, но още не се предавам.

— От кого си научила това? — питам аз. — Ти, гадателко над тъмните блата на меланхолията!

Герда се смее.

— За вас животът е винаги само около надгробните камъни. При другите хора това не става тъй бързо.

Едуард например е цял славей!

Мазните бузи на Едуард сякаш цъфтят.

— И така, какво става с плешката от сърна? — го пита Герда.

— Е, какво пък най-сетне, защо не?

Едуард изчезва. Поглеждам Герда.

— Браво! — казвам й аз. — Работата беше свършена превъзходно. Как да приемем всичко това?

— Недей да се цупиш като някой съпруг — отвръща Герда. — Просто се радвай на живота и толкоз.

— Какво е животът?

— Това, което всеки миг става.

— Браво — казва Георг. — И сърдечно ви благодаря за поканата. Ние наистина много обичаме Едуард; само че той не ни разбира.

— И ти ли го обичаш? — питам аз Герда.

Тя се смее.

— Колко се е вдетенил — обръща се тя към Георг. — Не можете ли да му отворите мъничко очите върху това, че не всичко е винаги негова собственост? Особено, когато сам той не полага никакво усилие?

— Постоянно се опитвам да му обяснявам — отвръща Георг. — Само че той има в себе си цял куп задръжки, които нарича идеали. Щом разбере, че това е евфемистичен 31 31 Евфемистичен (гр.) — който смекчава изразите, като заменя неприятните думи и изрази с приятни. — Б. пр. егоизъм, ще се оправи.

— Какво ег… евфемистичен егоизъм!

— Младежко важничене.

Герда се смее така, че масата се тресе.

— Това важничене не ми е неприятно — обяснява тя. — Но без разнообразие е уморително. Фактите са си факти.

Избягвам да питам дали фактите са наистина факти. Герда седи срещу мене честно и непоколебимо и с нож в ръка чака втората порция плешка от сърна. Лицето й е по-закръглено отколкото преди; тя вече е понапълняла от храната на Едуард, гледа ме лъчезарно и ни най-малко не е смутена. А и защо трябва да бъде смутена? Какви права имам аз наистина върху нея? И кой кого мами в момента? Затова казвам:

— Така е! Аз съм натруфен с егоистични атавизми, както някоя скала с мъх. Меа culpa 32 32 Меа culpa (лат.) — по моя вина. — Б. пр. .

— Вярно, мили — отвръща Герда. — Наслаждавай се на живота и мисли само когато това е нужно.

— Кога е нужно?

— Когато трябва да печелиш пари или ако искаш да напреднеш.

— Браво — казва Георг отново.

В този момент се появява плешката от сърна и разговорът секва. Едуард ни наблюдава като квачка пиленцата си. Това е за пръв път — да ни даде от сърце да ядем. Той се усмихва с някаква нова усмивка, която не мога да проумея. Тя е пропита с дебелашко превъзходство и от време на време той тайничко навира това превъзходство в очите на Герда, както престъпник пъха в ръката на някого тайно писмо в затвора. Но Герда все още не е загубила предишната си, съвсем открита усмивка, с която ме гледа невинно като някое причастено дете, щом Едуард извърне поглед настрана. Тя е по-млада от мен, но аз имам чувството, че притежава с четиридесет години повече опит.

— Яж, моето момче — казва тя.

Ям с гузна съвест и силно недоверие, а сърнешкото печено, първостепенен деликатес, изведнъж не ми се услажда.

— Още едно парченце? — ме пита Едуард. — Или още малко сос от червени боровинки?

Гледам го учудено. Имам чувството, като че някогашният ми подофицер от времето, когато бях млад войник, ми е предложил да го целуна. И Георг е обезпокоен. Зная, той после ще твърди, че причината за невероятната щедрост на Едуард е фактът, че Герда вече е спала с него… но този път аз разбирам нещата по-добре. Плешка от сърна тя ще получава дотогава, докато още не е спала с него. Щом я има веднъж, той ще й дава само кьонигсбергски кюфтета с немски сос. И аз никак не се тревожа, да не би Герда да не знае това.