Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Браво! — отвръща Георг. — За тази глупост заслужаваш още една студена бира. — Той взема чашите ни и ги подава през прозореца на кухнята.

— Уважаема госпожо, моля още по една.

Госпожа Крол подава навън сивата си глава.

— Искате ли по един пресен маринован херинг и краставичка?

— Непременно! С парче хляб. Обичайната следобедна закуска за всеки вид мирова скръб — отговаря Георг и ми подава моята чаша. — Ти изпитваш ли мирова скръб?

— Един порядъчен човек на моята възраст винаги изпитва мирова скръб — отвръщам аз твърдо. — Това е правото на младостта.

— Смятах, че са ти откраднали младостта във войската.

— Вярно. Все още я търся, но не мога да я намеря. Затова изпитвам двойна мирова скръб. Също както един отрязан крак боли двойно повече.

Бирата е чудесно изстудена. Слънцето прижуря над главите ни и изведнъж, въпреки цялата мирова скръб, отново настава един от онези мигове, когато човек може много отблизо да се вгледа в зелено-златните очи на битието. Благоговейно изпивам бирата си. Изведнъж, сякаш всичките ми кръвоносни съдове са били обляни от слънцето.

— Ние винаги забравяме, че живеем на тази планета съвсем кратко време — казвам аз. — Затова имаме една напълно погрешна представа за света. Представа на хора, които ще живеят вечно. Забелязал ли си това?

— И още как? Това е основната грешка на човечеството. По този начин съвсем разумни хора оставят на ужасни роднини милиони долари, вместо сами да си ги похарчат.

— Добре! Какво щеше да направиш ти, ако знаеше, че утре ще трябва да умреш?

— Нямам представа.

— Нямаш? Добре, един ден може би е много кратко време. Какво щеше да направиш, ако знаеше, че след една седмица ще заминеш на оня свят?

— Все още нямам никаква представа.

— Би трябвало все пак да сториш нещо! Какво щеше да направиш, ако имаше на разположение цял месец?

— Навярно щях да продължа да живея така както сега — казва Георг. — Иначе през целия месец бих имал ужасното чувство, че до сега съм живял погрешно.

— Ти би имал на разположение цял месец, за да поправиш грешката.

Георг клати глава.

— Цял месец, за да съжалявам.

— Би могъл да продадеш нашия склад на Холман и Клоц, да заминеш за Берлин и цял месец да живееш шумно и весело с актьори, художници и елегантни проститутки.

— Парите не биха стигнали и за осем дни. А дамите щяха да бъдат само момичета от барове. Освен това, предпочитам да чета за тях. Фантазията никога не разочарова. Но ти как би постъпил? Какво щеше да правиш, ако знаеше, че след четири седмици ще умреш?

— Аз? — казвам изненадан.

— Да, ти.

Поглеждам наоколо. Там е градината — зелена и гореща от слънцето, с всички багри на зрялото лято, там във въздуха се носят ластовичките, там е безкрайната синева на небето, а горе от своя прозорец се пули надолу към нас стария Кнопф, който току-що се е събудил от пиянството си и е застанал по тиранти и с карирана риза.

— Трябва да си помисля — казвам аз. — Не мога да отговоря веднага. Прекалено много е. Сега само имам чувството, че бих експлодирал, ако го знаех и ми се стореше, че е достатъчно.

— Не мисли чак толкова много, иначе ще трябва да те откараме при Вернике. Но не за да свириш на орган.

— Там е работата — казвам аз. — Наистина, там е работата! Ако бихме могли да проумеем всичко, щяхме да полудеем.

— Още по една чаша бира? — пита госпожа Крол през прозореца на кухнята. — Има и малинов компот. Пресен.

— Спасен! — казвам аз. — Вие току-що ме спасихте, уважаема госпожо. Бях устремен като стрела на път към слънцето и Вернике. Слава богу, всичко е още тук! Нищо не е изгоряло! Сладкият живот все още играе с пеперудите и мухите около нас, не се е превърнал в пепел, той си е тук с всичките си закони, а също и с тези закони, които ние му нахлузихме, както се надява хамут на някой чистокръвен кон! При все това, никакъв малинов компот към бирата, моля! Вместо него парче течно сирене от Харц. Добро утро господин Кнопф! Прекрасен ден! Какво мислите за живота?

Кнопф се втренчва в мен. Лицето му е сиво, а под очите му висят торбички. След малко махва сърдито с ръка и затваря прозореца си.

— Не искаше ли още нещо от него? — пита Георг.

— Да, но чак довечера.

Влизаме при Едуард Кноблох.

— Погледни там — казвам аз и се спирам, като че съм се блъснал в някое дърво. — Изглежда, че животът си играе и така! Трябваше да предвидя това!

В отделението, където се сервира вино, на една маса, върху която има букет от пъстри лилии, седи Герда. Тя е сама и тъкмо атакува парче от плешка на сърна, голямо почти колкото масата.