Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Как беше? — пита той и си изважда часовника. — Непълни две минути. По някой път го правя за една минута, ако покойникът си е у дома.

— Великолепно!

Георг налива от коняка, предназначен за клиентите.

— Вие би трябвало да станете актьор, господин Фукс.

— И аз съм мислил за това; но много малко са ролите, в които се изискват мъжки сълзи. Отело, разбира се, но иначе…

— Как го правите? Някакъв трик ли е?

— Въображение — отговаря просто Фукс. — Силно, образно въображение.

— Какво си представяте сега?

Оскар изпива чашата до дъно.

— Откровено казано — вас, господин Крол. Със строшени крака и ръце и цял рояк плъхове, които бавно ви изгризват лицето, докато сте още жив; поради счупените си ръце не можете да се браните от гризачите. Извинете, но за такава бърза представа ми трябва много силен образ.

Георг прекарва ръка по лицето си. То е още на мястото си.

— Представяте ли си подобни неща и за Холман и Клоц, като работите за тях? — питам аз.

Фукс клати глава.

— За тях си представям, че са на сто години, богати, здрави и читави и един деен, като спят, заминават на онзи свят безболезнено, от сърдечен удар. Тогава сълзите ми сами рукват от ярост.

Георг му плаща комисионите за последните две издайничества.

— Неотдавна развих и изкуствена хълцавица — казва Оскар. — Много е ефикасна. Ускорява пазарлъка. Хората се чувствуват виновни, защото мислят, че е последица от съчувствието към скръбта им.

— Господин Фукс, елате при нас! — казвам из поривисто. — Мястото ви е в едно артистично ръководено предприятие, а не при такива долни кожодери.

Оскар Сълзата се усмихва добродушно, клати глава и се сбогува.

— Не мога. Ако не издайнича по малко, няма да бъда нищо друго освен един хленчещ мухльо. Издайничеството ме уравновесява. Разбирате ли?

— Разбираме — казва Георг. — Ние сме смазани от съжаление, но уважаваме личността повече от всичко.

Отбелязвам на един лист адресите за надгробните камъни и го предавам на Хайнрих Крол, който помпи в двора гумите на своя велосипед. Той поглежда презрително бележките. За него, като стар нибелунг, Оскар е жалък негодник, въпреки че, също като стар нибелунг, Хайнрих не без задоволство печели от него.

— Преди нямахме нужда от такова нещо — обяснява той. — Добре че баща ми не е вече между живите.

— Вашият баща, след всичко, което съм чул за този пионер в търговията с надгробни паметници, щеше да бъде извънредно радостен да изиграе такъв номер на своите конкуренти — отвръщам аз. — Той е бил борческа натупа…не като вас в полето на честта, а в окопите на безогледния търговски живот. Впрочем, ще получим ли скоро остатъка от сумата за полирания от всички страни кръст-паметник, който продадохте през април? Двестата хиляди, които още не са постъпили? Знаете ли какво струват сега? Не струват дори един цокъл.

Хайнрих измърморва нещо и пъхва листчето в джоба си. Аз се връщам доволен, че му понатрих малко носа. Пред къщата е изправено парчето улук от покрива, което се откърти при последния дъжд. Занаятчиите току-що са свършили работата; те възстановиха отчупеното парче.

— Какво ще стане със старата тръба? — пита майсторът. — Тя вече не може да върши работа. Може ли да я вземем ние?

— Разбира се — казва Георг.

Тръбата е опряна на обелиска — писоара на открито на Кнопф. Тя е дълга няколко метра и накрая е извита под прав ъгъл. Изведнъж ми хрумва една идея.

— Оставете я тук — казвам аз. — Тя ще ни потрябва.

— За какво? — пита Георг.

— За тази вечер. Ще видиш. Ще има интересно представление.

Хайнрих Крол заминава с велосипеда си. Георг и аз стоим пред вратата и пием по чаша бира, която госпожа Крол ни подава през прозореца на кухнята. Времето е много горещо. Дърводелецът Вилке се промъква покрай нас. Той носи няколко бутилки и ще си изкара следобедния сън в някой ковчег, напълнен с талаш. Пеперуди хвъркат около паметниците-кръстове. Шарената котка на семейство Кнопф е бременна.

— До къде стигна доларът? — питам Георг. — Провери ли по телефона?

— Петнадесет хиляди марки повече отколкото тази сутрин. Ако продължава така, ще можем да изплатим полицата на Ризенфелд със стойността на един малък надгробен камък.

— Чудесно. Жалко, че не можем да задържим нищо. Това намалява малко ентусиазма, който човек трябва да има, нали?

Георг се смее.

— И сериозността на търговията. Това не се отнася за Хайнрих, разбира се. Какво ще правиш тази вечер?

— Ще отида нагоре; при Вернике. Там поне не знаят нищо за сериозното и смешното в търговския живот. Там горе всичко се върти само около битието. Само около истинското изживяване, около пълното съществувание, около живота и нищо друго освен живота. Вън от него няма нищо друго. Ако човек поживее по-дълго време там, нашите нелепи пазарлъци за дреболии щяха да му се сторят лудост.