Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Все пак решавам да си тръгна заедно с нея като се наядем. Доверието си е наистина доверие, но Едуард има най-различни ликьори в бара си.

Безмълвно и с всичките си звезди нощта виси над града. Аз седя до прозореца на стаята си и чакам Кнопф, за когото съм приготвил водосточната тръба. Тя достига току до самия прозорец и продължава оттам над пътната врата до къщата на Кнопф. Там късата част извива под прав ъгъл към двора. Но от двора тръбата не може да се види.

Чакам и чета вестник. Доларът се е покачил с още десет хиляди марки. Вчера имаше само едно самоубийство, но затова пък две стачки. След дълги преговори чиновниците най-сетне получиха повишение на заплатите си, което междувременно вече толкова се е обезценило, че с него сега едва ли биха могли да си купят и един литър мляко седмично. Идната седмица навярно ще могат да си купят само кутия кибрит. Броят на безработните се е покачил с още сто и петдесет хиляди. Размириците се увеличават в целия райх. Възхваляват се нови рецепти за използуването на отпадъци в кухнята. Вълната на грипа продължава да се засилва. Въпросът за повишението на пенсиите за осигуровка по старост и инвалидност е предаден на един комитет за проучване. След няколко месеца се очаква доклад. През това време пенсионерите и инвалидите се опитват чрез просия или чрез подпомагане от познати и роднини да се спасят от гладна смърт.

Вън се чуват тихи стъпки. Надничам предпазливо от прозореца. Не е Кнопф; това е някаква любовна двойка, която се промъква на пръсти през двора в градината. Сезонът сега е в разгара си и влюбените са в по-тежко положение от всеки друг път. Вилке е прав: къде да отидат, за да не бъдат смущавани? Ако се опитат да се промъкнат в своите мебелирани стаи, хазайката ги дебне, за да ги изгони в името на морала и завистта като някой ангел с меча; в обществените паркове и градини полицаите ще ги нахокат и арестуват; за стая в хотел нямат пари; къде да идат тогава? В нашия двор са необезпокоявани. По-големите паметници ги закриват от други двойки; никой не може да ги види, те могат да се облегнат на паметниците и в техните сенки да си шепнат и да се прегръщат; а големите паметници-кръстове, както и по-рано, са за буйно влюбените във влажни дни, когато не може да се лежи на земята — тогава момичетата се държат здраво за паметниците и кавалерите им ги натискат, а дъждът плющи в разгорещените им лица, мъглата се носи, дъхът им отлита на пресекулки, а главите им, чиито коси са сграбчени в пестниците на любовника, са изправени нагоре като на цвилещи коне. Табелките, които поставих неотдавна, се оказаха безполезни. Кой ще мисли за пръстите на краката си, когато цялото му същество е пламнало?

Изведнъж чувам стъпките на Кнопф по уличката. Поглеждам часовника. Той показва два и половина; значи, възпитателят на много поколения нещастни новобранци трябва здравата да се е натряскал. Загасвам лампата. Кнопф веднага се устремява към целта — черния обелиск. Хващам края на водосточната тръба, която стърчи в прозореца ми, прилепвам устата си до самия отвор и казвам:

— Кнопф!

На другия край, зад гърба на фелдфебела, неговото име прозвучава глухо от тръбата, сякаш идва от някой гроб. Кнопф се оглежда; той не разбира откъде идва гласът.

— Кнопф! — повтарям аз. — Свиньо! Не се ли срамуваш? Затова ли те създадох, да къркаш и да опикаваш надгробните камъни ли, свиня такава?

Кнопф отново се стъписва.

— Какво? — фъфли той. — Кой е тук?

— Мръсник! — казвам аз и това прозвучава призрачно и зловещо. — И отгоре на това питаш? Осмеляваш се да питаш един от началниците си? Стой мирно, когато говоря с тебе!

Кнопф вперва очи в къщата си, откъдето идва гласът. Всички нейни прозорци са тъмни и затворени. Вратата също. Тръбата на стената той не вижда.

— Стой мирно, негодник такъв, ти, забравил дълга си некадърен фелдфебел! — казвам аз. — Затова ли ти сложих нашивки на яката и ти дадох дълга сабя, за да мърсиш надгробните камъни, определени за нивата божия?

— И още по-гневно, съскайки, с команден тон добавям: — Мирно, недостоен овлажнителю на надгробни камъни!

Командата оказва своето въздействие. Кнопф застава мирно, с ръце по шевовете на панталоните си. Луната се отразява в широко отворените му очи.

— Кнопф! — казвам с глас на призрак. — Ще бъдеш разжалвай във войник втори разряд, ако те пипна още веднъж! Ти си позорно петно върху честта на германския войник и за дружеството на действуващите фелдфебели от запаса.