Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Кнопф се ослушва, източил глава малко настрана и нагоре като някое сомнабулно куче.

— Кайзерът ли е? — шепне той.

— Закопчай си панталоните и се пръждосвай! — отвръщам с глух шепот. — И запомни: ако се одързостиш още веднъж да правиш такива свинщини, ще бъдеш разжалвай и кастриран! И кастриран! А сега марш, разпасана цивилна гарго, ходом марш!

Кнопф тръгва замаян, препъвайки се, към къщната си врата. Веднага след това любовната двойка изскача от градината като двойка подплашени сърни и профучава по улицата. Разбира се, аз не исках да направя това.

Клубът на поетите се е събрал при Едуард. Решено е излетът до публичния дом да се състои. Ото Бамбус очаква от него прилив на кръв в лириката си; Ханс Хунгерман иска да получи импулси за своя „Казанова“ и за един цикъл в свободни стихове — „Демонът-жена“, и дори Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, мисли, че ще може да се добере до няколко интересни подробности, които са му нужни за последния делириум на един параноик.

— Защо не дойдеш с нас, Едуард? — питам аз.

— Нямам нужда — заявява Едуард с чувство на превъзходство. — Имам всичко, което ми трябва.

— Така ли? Имаш? — Аз зная за какво иска да намекне, но също така зная, че лъже.

— Той спи с всички камериерки от своя хотел — пояснява Ханс Хунгерман. — Щом не се съгласяват, уволнява ги. Той е истински приятел на народа.

— С камериерките! Това би го вършил ти! Свободни стихове — свободна любов! Аз не правя такова нещо. Където си вадиш хляба, не бива… Това е стара максима.

— И с гости ли не бива?

— Гости — Едуард вдига очи към небето. — Разбира се, човек често не може да се справи лесно. Херцогинята от Бел-Армин например…

— Какво например? — питам аз, когато той млъква. Едуард се превзема.

— Един кавалер е дискретен. Хунгерман се задавя от силна кашлица.

— Хубава дискретност! На колко години беше тя? На осемдесет?

Едуард се усмихва презрително, но в следния миг усмивката му пада като маска, чиято връзка се е скъсала; влязъл е Валентин Буш. Наистина той не е никакъв литератор, но при все това е решил да вземе участие. Валентин иска да присъствува, когато Ото Бамбус ще загуби целомъдрието си.

— Как си, Едуард? — пита Валентин. — Добре, че си още жив, нали? Иначе нямаше да можеш да си направиш удоволствието с херцогинята.

— Откъде знаеш, че не лъже? — питам аз съвсем изненадан.

— Чух ви само отвън, от коридора. Говорите доста високо. Май вече порядъчно сте се насмукали. Но както и да е, аз се радвам заради успеха на Едуард с херцогинята. Щастлив съм, че аз го спасих, за да изпита тази наслада.

— Това се случи много преди войната — обяснява бързо Едуард. Той подушва ново нападение срещу избата с вино.

— Добре, добре — отвръща примирително Валентин. — Но и след войната си бил юнак и си поживял хубаво.

— В тези времена?

— Именно в тези времена! Когато човек е отчаян, по-лесно се поддава на приключения. А тъкмо херцогините, принцесите и графините в днешно време са много отчаяни. Инфлация, република, няма вече кайзерова армия — това може да сломи сърцето на един аристократ! Ще ни дадеш ли една хубава бутилка, Едуард?

— Сега нямам време — отвръща Едуард, без да губи присъствие на духа. — Съжалявам, Валентин, но днес няма да може. Отиваме от клуба на разходка.

— Ще дойдеш ли и ти с нас? — питам Едуард.

— Разбира се! Като касиер! Необходимо е! Преди малко не се сетих за това! Но дългът си е дълг.

Аз се смея. Валентин ми намига, но не казва, че и той ще дойде с нас. Едуард се усмихва, защото мисли, че е икономисал една бутилка. Поради това цари пълна хармония.

Тръгваме. Вечерта е прекрасна. Отиваме към Банщрасе 12. В града има два публични дома, но този на Банщрасе е по-изискан. Той се намира извън града, в малка къща, заобиколена от тополи. Познавам го добре; там прекарах част от своята младост, без да зная какво става в него. Следобед, когато нямахме училище, отивахме край поточетата и езерцата вън от града да ловим дъждовници и риба, а по ливадите — пеперуди и бръмбари. През един особено горещ ден, когато търсехме гостилница, за да пием лимонада, попаднахме на Банщрасе 12. Голямата зала в партера беше като всички подобни зали. Вътре беше хладно, и когато поискахме минерална вода, сервираха ни я. След малко при нас дойдоха няколко жени в пеньоари и пъстри рокли. Те ни попитаха какво правим и в кой клас сме. Ние платихме зелтерската вода и на следния горещ ден отидохме пак, този път с учебниците, които носехме със себе си, за да учим уроците си на открито, край ручея. Приветливите жени бяха пак там и майчински се интересуваха от нас. Решихме, че това място е прохладно и приятно, и тъй като следобед освен нас никой не идваше, останахме там и почнахме да си приготвяме уроците. Жените седяха над главите ни и ни помагаха, като че бяха наши учителки. Те следяха да си пишем домашните, проверяваха бележките ни, изпитваха ни по това, което трябваше да научим наизуст, и ни даваха шоколад, когато си знаехме, или при случай и по някоя не силна плесница, когато бяхме мързеливи. Ние не се сещахме за нищо; все още бяхме в щастливата възраст, когато жените не значат нищо за мъжа. Скоро тези дами, които ухаеха на теменуга и рози, станаха нещо като наши майки и възпитателки; те така се бяха вживяли в това, че още щом се появяхме на вратата, по няколко от тези богини в коприна и лачени обуща ни питаха развълнувано: