Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Как мина класното по география? Добре или зле?

По-онова време майка ми вече твърде отдавна лежеше в болницата и аз получих част от възпитанието си в публичния дом на Верденбрюк; мога само да кажа, че там ме възпитаваха по-строго, отколкото щеше да ме държи майка ми в къщи. Ние идвахме в продължение на две лета, после започнахме да ходим на екскурзии и не ни оставаше време, а и семейството ми се премести в друга част на града.

По-късно, през войната, идвах още веднъж на Банщрасе. В деня, преди да заминем на фронта. Бяхме едва осемнадесетгодишни, някои бяха и по-млади, и повечето от нас още не си бяха имали работа с жена. Но ние не желаехме да бъдем застреляни, без да изпитаме тази наслада, и затова петима от нас отидохме в къщата на Банщрасе, която познавахме от по-рано. Там цареше голямо оживление и ние си получихме ракията и бирата. След като се напихме, за да добием достатъчно кураж, поискахме да си опитаме щастието. Вили, най-дръзкият между нас, беше първият. Той спря Фрици, най-съблазнителната от всички присъствуващи жени.

— Миличка, ще я бъде ли?

— Дадено — отвърна Фрици през глъчката и дима, без да го погледне добре. — Имаш ли пари?

— Повече отколкото трябват.

Вили показа заплатата си и парите, които майка му беше дала, за да плати с тях една литургия за щастливото си избавление от войната.

— Е добре! Да живее отечеството! — каза доста раз сеяно Фрици и погледна към тезгяха с бирата. — Ела го ре!

Вили стана и си свали фуражката. Фрици трепна и се загледа в огненочервената му коса. Тя имаше неповторимо силен блясък и Фрици, естествено, веднага я позна отново, дори след като бяха изминали седем години.

— Един момент — рече тя. — Не се ли казвате Вили?

— Точно така! — заяви Вили сияещ.

— А едно време не си ли подготвяше тук уроците?

— Вярно!

— Така… а сега искаш да дойдеш с мене в стаята?

— Разбира се! Нали се познаваме вече.

Вили се ухили с цялото си лице. Миг след това той получи една плесница.

— Свиня такава! — каза Фрици. — И искаш да спиш с мене, а? Това е върхът на нахалството!

— Защо? — заекна Вили. — Всички други тук…

— Всички други! Какво ме интересуват другите? Изпитвала ли съм другите по закон божи? Писала ли съм им съчиненията? Внимавала ли съм да не настинат, сополанко такъв? — Но сега аз съм на седемнадесет и половина…

— Дръж си устата! Та това е все едно да поискаш да изнасилиш майка си, дангалак такъв! Марш оттук, малолетен дръвнико!

— Той утре заминава на фронта — казах аз. — Нямате ли патриотично чувство?

Тя насочи вниманието си върху мен.

— Ти не си ли оня, който пусна тук пепелянките! За три дни трябваше да затворим заведението, докато намерим проклетите гадини!

— Не ги пуснах — оправдах се аз. — Те ми избягаха.

Преди да успея да кажа нещо повече, и на моята буза се залепи една плесница.

— Въшловци! Марш оттука!

Шумът привлече мамичката на публичния дом. Тя изслуша обясненията на възмутената Фрици. И веднага позна Вили.

— Червеният! — изпъшка тя. Мамичката тежеше сто и двадесет килограма и се тресеше от смях като някоя планина от пихтия при земетресение.

— И ти ли? Не се ли казваше Лудвиг?

— Да — каза Вили. — Но ние сега сме войници и имаме право на полово сношение.

— Я ги гледай, имали право! — Мамичката отново се затресе. — Помниш ли, Фрици, колко се страхуваше той да не узнае баща му, че е хвърлял вонящи бомбички в час по вероучение? Сега имал право на полово сношение! О-хо-хо!

Фрици не гледаше на това откъм смешната му страна. Тя беше искрено ядосана и обидена.

— Като че собственият ми син…

Двама души трябваше да подкрепят мамичката на публичния дом. Сълзи се лееха по лицето й. Мехури от слюнка се образуваха в ъглите на устата й. Тя се държеше с две ръце за своя люлеещ се корем.

— Лимонада! — каза задъхана тя. — Валдмайстерска лимонада! Не беше ли това вашето любимо питие? — попита мамичката, като пъхтеше и се задавяше.

— Сега пием ракия и бира — отвърнах аз. — Всеки човек пораства.

— Пораства! — Мамичката отново се задави, а двата й дога настръхнаха — те мислеха, че господарката им ще бъде нападната. Ние предпазливо се отдръпнахме.

— Вън, неблагодарни свини! — извика непримиримо Фрици.

— Добре де — каза Вили на вратата. — Тогава отиваме на Ролщрасе.

Озовахме се вън с нашите униформи, с нашите смъртоносни оръжия и с наплескани лица. Но не отидохме на Ролщрасе — вторият публичен дом в града. Трябваше да вървим повече от два часа, да прекосим целия Верденбрюк, и вместо да ходим там предпочетохме да ни обръснат. И това щеше да ни се случи за пръв път в живота, и тъй като не познавахме половото сношение, разликата не ни изглеждаше толкова голяма, както по-късно, още повече че фризьорът също ни обиди и вместо бръснач ни препоръча гума за изтриване на нашите бради. След това срещнахме други познати и скоро така се напихме, че забравихме всичко. Така заминахме за фронта като девственици и седемнайсет от нас загинаха, без да са узнали какво е жената. Вили и аз загубихме своето целомъдрие по-късно в Хутхулст, във Фландрия, в един бордей. Вили хвана трипер, отиде в лазарета и така се отърва от битката за Фландрия, в която загинаха седемнадесетте девственика. Още тогава видяхме, че добродетелта не винаги се възнаграждава.