Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Загубени сме — казва той. — Трябва да плащаме каквото поискат от нас тези уолстрийтски хиени. Не би ваше да ни изиграваш този номер, Ото! Сега трябва да устроим по-просто твоето въвеждане в живота. Без финтифлюшки, а само с един чугунен кон.

За щастие в този момент влиза Вили. Той се интересува поради чисто любопитство от превръщането на Ото в мъж и плаща разликата, без да му мигне окото. След това поръчва ракия за всички и съобщава, че днес е спечелил двадесет и пет милиона от акциите си. Част от печалбата иска да изгуляе.

— Дим да те няма сега, момче! — казва той на Ото. — И се върни като мъж!

Ото изчезва.

Аз сядам до Фрици. Старите неща отдавна са забравени; тя не ни счита вече за полудеца, откакто синът й загина във войната. Той беше подофицер и бе настигнат от своя куршум три дни след примирието. Разговаряме за времената преди войната. Фрици ми разправя, че синът й учел музика в Лайпциг. Искал да стане обоист. До нас дреме снажната мамичка на публичния дом с един дог върху коленете. Изведнъж отгоре прозвучава вик. Следва продължителна глъчка и тогава се появява Ото по долни гащи, преследван от разярения Железен кон, който го налага по главата с тенекиен леген. Ото има прекрасен стил в бягането — той изфучава като хала през вратата навън, а ние тримата задържаме Железния кон.

— Тази проклета половин порция! — казва запъхтян конят. — Убоде ме с нож.

— Не е нож — казвам аз, изпълнен с предчувствие.

— Какво? — Железния кон се извръща и показва едно червено петно върху черното си трико.

— Няма кръв. Това е било само пила за нокти.

— Пила за нокти? — Конят ме поглежда втренчено. — Такова нещо досега не ми се е случвало! И това нищожество ще ме боде, вместо аз него! Току-така ли съм обула високите си ботуши? А колекцията ми от камшици за какво е? Исках да бъда почтена и да му дам в допълнение да опита какво е садизъм: ударих го само ей така лекичко по мършавите бедра, а тази коварна очиларка да се нахвърли отгоре ми с джобна пила за нокти! Садист! Да не би аз да имам нужда от садисти? Аз, която съм мечтата на мазохистите! Каква обида!

Успокояваме я с един двоен кюмел. След това търсим Бамбус. Той стои зад един люляков храст и си опипва главата.

— Ела, Ото, опасността мина — вика Хунгерман. Бамбус се опъва. Настоява да му хвърлим дрехите навън.

— Да имаш да вземаш — заявява Хунгерман. — Трите милиона са си три милиона! Ние платихме за тебе.

— Поискайте си парите обратно! Няма да се оставя да ме пребият.

— Един кавалер никога не иска обратно парите си от някоя дама. И ние ще направим от тебе кавалер, дори ако трябва да ти счупим главата. Плесването с камшика е било любезност. Железния кон е садистка.

— Какво?

— Сурова масажистка. Само че ние забравихме да ти кажем. Но ти трябва да се радваш, че си изживял такова нещо. Това е рядкост в малките градове!

— Не се радвам. Хвърлете ми нещата вън.

Успяваме да го вкараме отново, след като се е облякъл зад люляковия храст. Даваме му да пийне, но не можем да го придумаме да напусне масата. Той твърди, че няма вече настроение. Хунгерман най-сетне се уговаря с Железния кон и мамичката. Бамбус има право в срок от една седмица да дойде пак, без да доплаща.

Продължаваме да пием. След известно време забелязвам, че въпреки всичко Ото като че пак се е разгорещил. От време на време той поглежда с крайчеца на окото си към Железния кон и не го е грижа за никоя от другите жени. Вили поръчва още кюмел. След малко забелязваме, че Едуард го няма. Той се появява пак след половин час изпотен и уверява, че ходил да се разхожда. Кюмелът постепенно действува.

Ото Бамбус неочаквано изважда хартия и молив и скришно си записва нещо. Поглеждам го през рамо. Заглавието е „Тигрицата“.

— Не искаш ли да почакаш още малко със свободни те стихове и химни? — питам го аз.

Той клати глава.

— Непосредственото първо впечатление е най-важното нещо.

— Но ти си получил само един удар с камшик по задника, а след това няколко с легена по главата! Какво тигърско има в цялата тази работа?

— Остави това на мене! — Бамбус разлива чаша кюмел по разчорлените си мустаци. — Сега се развихря силата на въображението! Аз цъфтя вече от стихове като розов храст. Като розов храст? Не — като орхидея в джунглите!

— Мислиш ли, че имаш вече достатъчно опит?

Ото стрелва поглед, пълен с желание и ужас, към Железния кон.

— Не зная. Но за едно малко томче с твърди корици, сигурно вече имам.

— Кажи си думата! За тебе са внесени три милиона Ако не са ти нужни, по-добре да ги изпием.