Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Благодаря — казва превзето Емилия. — А какво ще стане с предплатата?

— Ще ви направя едно предложение — заявява Георг и изведнъж пуска в действие своя чар. — Доставяйте ни безплатно в продължение на един месец всяка сутрин дванадесет хлебчета и всеки следобед шест парчета сладкиши с плодове; след това в края на месеца ние ще ви броим обратно предплатата, а вие няма да има нужда да вземате мавзолея.

— Дадено — казва веднага госпожа Нибур.

— Мълчи, Емилия! — Ралф я смушква с юмрук в ребрата. — Много ви се иска — казва той язвително на Георг.

— След един месец да върнете предплатата! А какво ще струват тогава парите?

— Вземете паметника! — отвръщам аз. — Всичко ще е наред.

Борбата продължава още четвърт час. След това сключваме споразумение. Ние ще върнем веднага половината от предплатата. Остатъка — след две седмици. Доставката на хлебчета и сладкиши остава в сила. Ралф не може да предприеме нищо срещу нас. Този път инфлацията е на наша страна. Пред съда числата все още са си числа, безразлично какво означават. Ако Ралф беше ни дал под съд за връщане на парите, Емилия щеше да си ги получи може би след една година — същата сума, но тогава съвсем обезценена. Сега разбирам Георг — ще се отървем успешно от тази работа. Даже сега предплатата струва само частица от това, което струваше, когато я получихме.

— Но какво ще правим с мавзолея? — питам го аз, след като годениците си отиват. — Ще го използуваме като частен параклис ли?

— Ще променим малко покрива. Курт Бах може да постави отгоре скърбящ лъв или маршируващ войник — при нужда и някой ангел или плачещата Германия. Два от прозорците ще махнем и ще ги заменим с мраморни плочи, върху които може да бъдат издълбани имена, и с това от мавзолеят става…

Той замълчава.

— Малък военен паметник — добавям аз. — Но Курт Бах не може да моделира изправени ангели… нито войници, нито Германия. Той може най-много да ги изработи в релеф. Трябва да се задоволим с нашия стар лъв. Обаче покривът е много тесен за него. Един орел би подхождал по-добре.

— Защо? Може да оставим едната лапа на лъва да виси над постамента. Така ще стане.

— Ами ако поставим бронзов лъв? Фабриките за метални изделия доставят бронзови животни във всички големини.

— Да сложим оръдие — казва Георг замислен. — Едно нащърбено от стрелба оръдие ще бъде нещо съвсем ново.

— То ще подхожда само за някое село, в което всички загинали са били артилеристи.

— Слушай! — казва Георг. — Дай простор на въображението си. Направи няколко скици, по възможност големи и най-добре цветни. Тогава ще видим.

— Какво ще кажеш, ако включим в преработката и обелиска? В такъв случай с един куршум ще ударим, два заека.

Георг се смее.

— Ако свършиш това, ще ти поръчам като извънредна добавка цяла каса райнхардсхаузенско вино от 1921 година. То е вино-мечта!

— По-добре да го доставиш на отделни бутилки в аванс. Така вдъхновението идва по-лесно.

— Добре, да започнем с една бутилка. Да отидем при Едуард.

Както обикновено, Едуард се начумерва, когато ни вижда.

— Радвайте се, господин Кноблох — казва Георг и вади от джоба си пълна шепа банкноти. — Днес ще по лучите пари в брой!

Лицето на Едуард се прояснява.

— Наистина ли? Е да, най-сетне и това трябваше да се случи. Искате ли маса до прозореца?

В отделението, където се сервира вино, пак седи Герда.

— Ти постоянен гост ли си тука? — питам аз намръщен.

Тя се смее непринудено.

— Аз съм тук по работа.

— По работа?

— По работа, господин съдия-следовател — повтаря Герда.

— Можем ли този път ние да ви поканим на обед? — пита Георг и ме смушква с лакът да не се държа като муле.

Герда ни поглежда.

— Сигурно няма да мине още веднъж, ако ви поканя аз, нали?

— Положително не — казвам аз, но не мога да се въздържа да не добавя: — Едуард би предпочел да развали годежа.

Герда се смее, но не казва нищо. Тя е облечена с много хубава рокля от естествена коприна в тютюнев цвят. „Какво магаре съм бил! — мисля си аз. — Ето го самият живот, а с моята забъркана мания за величие аз не съм разбирал това!“

Едуард се появява и пак се начумерва, като ни вижда с Герда. Забелязвам как пресмята. Той мисли, че сме го излъгали и отново искаме да го използуваме.

— Поканихме госпожица Шнайдер на обед — казва Георг. — Празнуваме конфирмацията на Лудвиг. Той постепенно възмъжава. Не мисли вече, че светът съществува само заради него.

Георг има повече авторитет от мен. Лицето на Едуард пак се прояснява.