Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Великолепно — казва Хунгерман.

Никой не се сеща, че е по-лесно да си отиде в къщи.

Дори и поета на смъртта. Изглежда, тази вечер течностите имат могъща притегателна сила.

Продължаваме покрай рекичката. Луната блести във водата. Човек може да я изпие… Кой беше казал това някога?

Късното лято тегне душно над града, доларът се е покачил с още двеста хиляди марки, гладът е още по-голям, цените са се повишили — и всичко това е много просто: цените се покачват по-бързо от заплатите — значи, тази част от народа, която живее от заплати, възнаграждения, доходи, пенсии, затъва все повече и повече в безнадеждна бедност, а другата част се задушава в несигурно богатство. Правителството изчаква. Чрез инфлацията то се освобождава от своите дългове; никой не вижда, че в същото време то загубва народа.

Мавзолеят за госпожа Нибур е готов. При все че скулптурните работи, които й описах, не са направени, той е отвратителен — една каменна стая с цветни стъкла, бронзови вериги и пътеки, постлани с чакъл; но сега тя изведнъж не иска да го купи. Госпожа Нибур стои в двора, с пъстър чадър в ръка, на главата със сламена шапка, украсена с лакирани череши, и с огърлица от фалшиви перли на шията. До нея стои някакъв индивид в малко тесен, кариран костюм, с гамаши над обущата си. Гърмът е заглъхнал, скръбта е отминала, госпожа Нибур се е сгодила. Изведнъж Нибур й е станал безразличен. Индивидът се казва Ралф Леман и се представя за индустриален съветник. За елегантното му собствено име и професията костюмът му е доста износен. Вратовръзката му е нова, също и чорапите му с оранжев цвят — това са навярно първите подаръци от щастливата годеница. Борбата кипи с променлив успех. Отначало госпожа Нибур твърди, че изобщо не е поръчвала мавзолея…

— Имате ли черно на бяло? — пита тя тържествуващо.

Ние нямаме никакъв писмен документ. Георг обяснява кротко, че в нашата професия това не е необходимо. При смъртта още важели честната дума и доверието. Освен това сме имали цял куп свидетели. Госпожа Нибур достатъчно е подлудила нашите каменоделци, скулптора ни и самите нас с всичките си изисквания. При това тя е дала и предплата.

— Точно там е работата — заявява госпожа Нибур със здрава логика, — искаме да ни върнете предплатата.

— Вие, значи, поръчахте мавзолея?

— Не съм го поръчвала. Само го предплатих.

— Какво ще кажете на това обяснение, господин Леман? — питам аз. — В качеството си на индустриален съветник.

— Случва се — отвръща Ралф като кавалер и иска да ни обясни разликата. Георг го прекъсва. Той заявява, че за предплатата няма черно на бяло.

— Какво? — Ралф се обръща към госпожа Нибур. — Емилия! Нямаш ли никаква разписка?

— Не зная — заеква госпожа Нибур. — Кой можеше да предполага, че тези тук изведнъж ще твърдят, че нищо не съм платила! Такива мошеници!

— Каква глупост!

Емилия се смалява. Ралф вперва очи в нея разярен. Той изведнъж не е вече кавалер. „Мили боже — мисля си аз, — преди тя беше хванала кит, а сега акула.“ — Никой не твърди, че не сте платила нищо — казва Георг. — Ние само казахме, че за това също тъй няма черно на бяло, както и за поръчката.

Ралф се окопитва.

— Е, добре.

— Впрочем — заявява Георг, — ние сме готови да поемем обратно паметника, щом не го искате.

— Е добре — повтаря Ралф. Госпожа Нибур усърдно кима с глава. Аз поглеждам втренчено Георг. Мавзолеят ще стане втора залежала стока; брат на обелиска.

— А предплатата? — пита Ралф.

— Предплатата, разбира се, остава за нас — казвам аз. — Това е винаги така.

— Какво? — Ралф опъва жилетката си надолу и се излъчва. Виждам, че панталоните му са много къси и твърде тесни. — Смешна работа! — казва той. — Такива не ни минават.

— На нас също не ни минават. Нашите клиенти обикновено вземат това, което поръчват.

— Но ние нищо не сме поръчали — намесва се Емилия в нов пристъп на кураж. Черешите на шапката й се люлеят. — Освен това цената беше прекалено висока.

— Спокойно, Емилия! — изругава я Ралф. Тя се свива уплашена и блажена от толкова много мъжественост. — Има и съдилища — добавя Ралф заплашително.

— На това се надяваме и ние.

— Ще задържите ли вашата хлебопекарница и след омъжването си? — обръща се Георг към Емилия.

Тя е толкова изплашена, че безмълвно поглежда своя годеник.

— Разбира се — отвръща Ралф. — Но без друго ще се занимаваме главно с нашите индустриални предприятия. Защо питате? — Хлебчетата и сладкишите бяха винаги особено вкусни.