Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Има чудесни пиленца! — Той събира устни, като че ли иска да свирне.

— Донеси спокойно обичайния обед — казвам аз. — При тебе винаги всичко е отлично. И една бутилка райнхардсхаузенско вино от 1921 година!

Герда вдигна очи.

— Вино на обед? Да не сте спечелили на лотарията? Защо тогава вече не идвате в „Червената мелница“.

— Падна ни се само една малка печалба — отвръщам аз. — Ти все още ли играеш там?

— Не знаеш ли? Засрами се! А Едуард знае. Наистина, бях прекъснала за две седмици. Но от първи имам нов ангажимент.

— Тогава ще дойдем — заявява Георг. — Дори ако трябва да заложим цял мавзолей!

— И твоята приятелка беше снощи там — казва Герда.

— Ерна ли? Тя не ми е приятелка. С кого беше? Герда се смее.

— Какво те интересува, щом не ти е вече приятелка?

— Твърде много ме интересува — отвръщам аз. — Минава доста време, през което сърцето ни продължава да потрепва, па макар и само механично, както жабешки крака от галваничен ток. Едва когато двама съвсем се разделят, човек започва истински да се интересува за всичко, което се отнася до другия. Това е един от парадоксите на любовта.

— Ти мислиш прекалено много. Това във всички случаи е вредно.

— Той не мисли правилно — казва Георг. — Неговият интелект е спирачка за емоциите му, вместо да го тегли напред.

— Колко сте умни, момчетата ми! — заявява Герда. — А от време на време изпитвате ли и по малко радост в живота?

Георг и аз се споглеждаме. Георг се смее. Аз съм засегнат.

— Нашата радост е мисленето — казвам аз и зная, че лъжа.

— Клети червеи! Поне яжте достатъчно!

Райнхардсхаузенското вино ни помага да се измъкнем от това положение. Едуард сам отваря бутилката и опитва виното. Той се престува на познавач, който опитва дали виното не мирише на тапа. Отгоре на това си напълва една средно голяма чаша.

— Превъзходно! — казва той с френски акцент, жабурка се и премигва.

— За да опитат, истинските познавачи на вино се нуждаят само от няколко капки — казвам аз.

— Аз не. При такова вино не. Бих искал да ви поднеса най-доброто.

Ние не възразяваме; пазим своя коз. Ще платим яденето на Герда и нашето с неизчерпаемите купони. Едуард налива.

— Не искате ли и мене да ме поканите на чашка? — пита нахално той.

— После — отвръщам аз. — Ние няма да пием само една бутилка. Но докато ядем, ще ни пречиш, защото ще ни броиш залците като някое санбернарско куче.

— Това става само когато идвате като паразити с вашите купони.

Едуард се върти около Герда като някой учител от средно училище, който се упражнява да танцува валс.

Герда се сдържа да не прихне да се смее. Аз я бутнах с крак под масата и тя веднага разбра какъв коз имаме срещу Едуард.

— Кноблох! — изревава неочаквано един мощен команден глас.

Едуард подскача, като че някой го е ритнал в задника. Зад него този път стои, невинно усмихната, самата Рене дьо ла Тур. Той преглъща една псувня.

— Винаги се хващам на въдицата, като чуя тоя глас.

— Не се ядосвай! — казвам аз. — Това си е в твоята исконна германска кръв. Най-възвишеният завет на твоите послушни прадеди.

Дамите се поздравяват като усмихнати криминални полицаи.

— Каква хубава рокля, Герда — гука Рене. — Жалко, че не мога да нося такова нещо! Много съм слаба.

— Няма значение — отвръща Герда. — Намирам, че миналогодишната мода също е доста елегантна. Особено очарователните обувки от гущерова кожа, които носиш. От година на година все повече ми харесват.

Гледам под масата. Рене наистина носи обувки от гущерова кожа. Как е могла Герда да ги види седнала, ще си остане една от вечните загадки на жената. Непонятно е защо тази дарба на нежния пол не е била използувана никога по-разумно и практически — за наблюдаване врага от привързан към земята балон при артилерията или за други подобни културни цели.

Вили прекъсва женските приказки. Той прилича на светлосиво видение. Сиви са костюмът му, ризата, вратовръзката, чорапите, велурените му ръкавици — а най-отгоре, като изригване на Везувий, червенее косата му.

— Вино! — казва той. — Гробарите гуляят! Те проливат скръбта на някое семейство. Да се считам ли за поканен?

— Не сме спечелили нашето вино на борсата, паразит на народното имущество такъв — отвръщам аз. — При все това с удоволствие ще го изпием с госпожица дьо ла Тур. Всеки човек, който може да уплаши Едуард, е добре дошъл при нас.

Това предизвиква изблик на весело настроение у Герда. Тя отново ме бутва с крак под масата. Усещам, че коляното й остава опряно до моето. Избива ме топлина. Ние неочаквано седим един до друг като заговорници.