Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Да — потвърждава тя. — Интересува ли те това?

Тя се обръща и ме поглежда.

— Интересува ме, Герда — отвръщам аз. — Къде отиваш?

— В хотел „Валхала“.

— При Едуард?

— Да, при Едуард. — Тя разклаща сърмите, след това пита: — Имаш ли нещо против?

Аз я поглеждам. „Какво мога да имам против?“ — мисля си. Бих желал да имам нещо против! За момент искам да излъжа… но зная, че тя ще ме разбере.

— Няма ли да останеш повече в „Червената мелница“? — питам аз.

— Отдавна свърших с „Червената мелница“. Само че ти не се заинтересува за това. Не, няма да остана. С нашата професия човек може да пукне от глад. Оставам в града.

— При Едуард — казвам аз.

— Да, при Едуард — повтаря Герда. — Дава ми бара. Ставам бардама.

— И ще живееш във „Валхала“?

— Ще живея във „Валхала“, горе на тавана, и ще работя във „Валхала“. Не съм вече толкова млада, както мислиш; трябва да гледам да се сдобия с нещо стабилно, преди да престанат всички ангажименти. С цирка също нищо не излезе. То беше само един последен опит.

— Още много години можеш да намираш ангажименти, Герда — казвам аз.

— Тези работи ти не ги разбираш. Аз зная какво правя.

Поглеждам червените лози, които се поклащат пред прозореца. Нямам никакво основание, но се чувствувам като дезертьор. Моята връзка с Герда не е била нищо повече, освен връзка на някой войник в отпуск; но за единия от двама ни тя все пак е била нещо повече от това.

— Исках сама да ти го кажа — казва Герда.

— Искала си да ми кажеш, че между нас е свършено?

Тя кима утвърдително.

— Аз играя честно. Единствен Едуард ми предложи нещо стабилно — служба; и аз зная какво значи това. Не искам да лъжа никого.

— Защо — Не се доизказвам.

— Защо тогава спа и сега с мене, искаше да питаш, нали? — отговаря Герда. — Не знаеш ли, че всички пътуващи артисти са сантиментални? — Тя неочаквано се разсмива. — Раздяла с младостта. Ела, сърмите са готови.

Герда слага чиниите на масата. Аз я гледам и изведнъж се натъжавам. • — Е, какво прави твоята голяма, неземна любов? — пита тя.

— Нищо, Герда. Нищо.

Тя сипва в чиниите.

— Ако имаш пак някоя малка любовна връзка — казва Герда, — никога не разказвай на момичето нищо за другите си любовни истории. — Разбираш ли?

— Да — отвръщам аз. — Съжалявам, Герда.

— За бога, дръж си устата и яж!

Поглеждам я. Герда яде спокойно и делово, лицето й е ведро и здраво, тя от детинство е свикнала да живее независимо, наясно е с битието си и се е помирила с него. Тя има всичко, което аз нямам и си мисля, че ако я обичах, животът щеше да бъде ясен и прегледен, и винаги щях да зная всичко, което е нужно — не прекалено много, но за сметка на това неопровержимо.

— Знаеш ли, аз не искам много — казва Герда. — Пораснала съм с бой, а после избягах от къщи. Сега ми дойде до гуша от моята професия и ще водя уседнал живот. Едуард не е най-лошият.

— Той е суетен и стиснат — заявявам аз и веднага се ядосвам на това, което казах.

— Това е по-добре, отколкото да бъдеш разхвърлян и разточителен, когато искаш да се ожениш.

— Вие искате да се ожените? — питам аз изненадан. — Вярваш ли му наистина? Той ще те използува, а после ще се ожени за някоя хотелска дъщеря с пари.

— Той не ми е обещавал нищо. Аз сключих с него само договор за бара, за три години. През тези три години той ще разбере, че не може без мене.

— Ти си се променила — казвам аз.

— Ах, глупчо такъв! Само взех едно решение.

— Скоро заедно с Едуард ще ни ругаеш, защото все още имаме от евтините купони за ядене.

— Имате ли още?

— Още за месец и половина.

Герда се смее.

— Няма да ругая. Освен това вие сте ги платили почтено на времето.

— Това беше единствената ни успешна борсова сделка. — Гледам Герда, която разтребва чиниите. — Ще ги оставя на Георг — казвам аз. — Няма да идвам вече във „Валхала“.

Герда се обръща. Усмихва се, но очите й не се усмихват.

— Защо няма да идваш? — пита тя.

— Не зная. Така ми се струва. Но може би все пак ще идвам.

— Разбира се, че ще идваш! Защо да не идваш? Отдолу глухо звучи електрическото пиано. Ставам и отивам до прозореца.

— Колко бързо измина тази година.

— Да — отвръща Герда и се обляга на мене. — Винаги става така — шепне тя. — Щом някой харесва някого, той ще бъде непременно такъв като тебе, който не му подхожда. — Тя ме отблъсква. — Сега си върви… Върви при твоята неземна любов… Какво разбираш ти от жени0 — Нищо.

Тя се усмихва.

— И занапред не се опитвай да разбираш, моето момче. Ще бъде по-добре! А сега си върви! Ето, вземи това.