Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Лекарството! — казвам аз. — Дори най-грозната развалина не може да се раздели с живота! Втори сюжет за Хунгерман.

— Това не е лекарство — отвръща Георг, който има по-силни очи от мене. — Лекарство не се държи в ракиена бутилка.

— Как?

Отваряме нашия прозорец. Блясъкът на стъклото изчезва и аз виждам, че Георг има право; старият Кнопф пие от едно недвусмислено ракиено шише.

— Умна идея на жена му — казвам аз, — да му налее вода в ракиена бутилка, за да пие така по-лесно. Защото той няма вече ракия в стаята си; всичко е претърсено.

Георг клати глава:

— Ако това беше вода, той отдавна щеше да запрати бутилката през прозореца. Откакто познавам стареца, той употребява вода само за миене, и то твърде неохотно. Това е ракия, която е останала скрита въпреки претърсването на къщата, и ти, Лудвиг, виждаш едно величествено зрелище; един човек излиза смело срещу съдбата си. Старият фелдфебел иска да падне на полето на честта, вкопчен в гърлото на врага.

— Не трябва ли да извикаме жена му?

— Мислиш ли, че тя може да му отнеме бутилката?

— Не.

— Лекарят му даде най-много няколко дни. Каква е разликата?

— Каквато е между християните и фаталистите.

— Господин Кнопф! — викам аз. — Господин фелдфебел!

Не зная дали ме е чул, но той прави едно движение, което изглежда като поздрав с бутилката. След това отново я слага до устата си.

— Господин Кнопф! — викам пак. — Госпожо Кнопф!

— Много късно! — казва Георг.

Кнопф сваля бутилката. Той прави още едно кръгово движение с нея. Ние очакваме, че ще се строполи. Лекарят заяви, че всяка капка алкохол е смъртоносна за него. След малко Кнопф изчезва в дъното на стаята като труп, който бавно потъва във водата.

— Красива смърт — казва Георг.

— Трябваше да кажем на семейството му.

— Остави ги на мира. Старият беше чума. Те се радват, че стана така.

— Не съм сигурен. Привързаността избира странни пътища. Може да им дойде на ум да му изпомпят стомаха.

— Той така ще се бори против това, че ще получи удар или ще му се пукне черният дроб. Но телефонирай на лекаря, ако това ще успокои съвестта ти. Казва се Хиршман.

Обаждам се на лекаря.

— Старият Кнопф току-що изпи една малка бутилка ракия — казвам аз. — Видяхме го от прозореца.

— На един път ли?

— Мисля, че на два пъти. Какво значение има това?

— Никакво. Попитах само от любопитство. Нека почива в мир.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо, — казва Хиршман. — Той така и така щеше да умре. Учудвам се, че въобще можа да издържи до днес. Поставете му надгробен камък във форма на бутилка.

— Вие сте безсърдечен човек — казвам на лекаря.

— Не безсърдечен, а циничен. Вие би трябвало да знаете разликата! Нали сте от бранша! Цинизъм е сърце с отрицателен знак отпред, ако това ви утешава. Изпийте една глътка в памет на отпътувалия в царството небесно пияч на ракия.

Затварям телефона. Обръщам се към Георг и му казвам:

— Мисля, че наистина е крайно време да напусна нашата професия. Тя прави човека прекалено груб.

— Тя не прави човека груб, а го затъпява.

— Още по-лошо. Тя не е професия за член на Верденбрюкската поетическа академия. Къде остава дълбокото удивление, ужасът, страхопочитанието пред смъртта, щом човек я оценява в пари или в паметници?

— Остава доста от тях — казва Георг. — Но аз те разбирам. Хайде сега да отидем при Едуард и мълчаливо да изпием по една чаша в памет на стареца.

Връщаме се следобед. Един час по-късно от жилището на Кнопф прозвучава шум и рев.

— Мир на праха му — казва Георг. — Ела, трябва да отидем оттатък и да изкажем обичайните съболезнования.

— Дано да са приготвили всичките си траурни дрехи. Това ще бъде единствената утеха, от която се нуждаят в момента.

Вратата не е заключена. Отваряме я, без да звъним, и се стъписваме. Насреща ни — неочаквана картина. Старият Кнопф стои в стаята, с бастун в ръка, облечен за излизане. Зад трите шевни машини се притискат жена му и трите му дъщери. Кнопф крещи разярен с пресипнал глас и ги налага с бастуна. С едната си ръка той се държи здраво за предната шевна машина, за да има добра опора, а с другата пердаши. Ударите не са особено силни, но Кнопф прави каквото може. Наоколо по пода лежат траурни дрехи.

Не се иска много ум, за да разбере човек положението. Вместо да го умъртви, житената ракия така е оживила фелдфебела, че той се е облякъл, за да предприеме навярно обичайната си обиколка по кръчмите. Тъй като никой не му е казал, че е на смъртно легло, а жена му от страх пред него не е довела свещеник, за да го подготви за вечното блаженство, Кнопф съвсем не е и помислил да умира. Той е издържал вече много кризи, и за него тази криза е една от многото. Че сега е разярен, това е понятно — никой не би ликувал, ако види, че семейството му вече напълно го е отписало и харчи пари за траурни дрехи.