— На тебе ти е широко около врата — казвам аз.
— И заслужавам да ми е широко — отвръща Георг и шумно затваря списанията на модерния свят. След това взема от перваза на прозореца кутийка херинги и показва половин хляб и къс масло.
— Какво ще кажеш за една скромна вечеря с поглед към нощния живот на един средно голям град?
Това са същите херинги, при вида на които ми течаха лигите на главната улица пред магазина. Сега изведнъж не мога вече да ги гледам.
— Учудваш ме — казвам аз. — Защо ще вечеряш? Защо не отидеш да ядеш в твоята бърлога в бившия хотел „Хохенцолерн“, в сегашния „Райхсхоф“? Хайвер и морски животни?
— Обичам контрастите — отвръща Георг. — Как бих живял иначе като търговец на надгробни камъни в един малък град и бих копнял за големия свят?
Той стои в цялото си величие на прозореца. През улицата изведнъж долита дрезгав вик на възхищение. Георг застава анфас, с ръце в джобовете на панталоните си, така че бялата му жилетка изпъква. Лиза просто цяла се разтапя. Тя облича кимоното си, изпълнява нещо като арабски танц, съблича се, застава изведнъж гола и тъмна като силует пред своята лампа, намята пак кимоното, поставя лампата до себе си и отново е топла и мургава, като че жерави прелитат над нея, с бяла усмивка като гардения в жадна уста. Като някой паша Георг приема възхищението на Лиза, а мене оставя да участвувам като евнух, който не влиза в сметката. В този момент той отново е затвърдил за дълго време положението си — след обаянието, което е изпитвало дрипавото момиченце пред момчето в моряшки костюм. При това за Лиза, която е като у дома си между спекулантите от „Червената мелница“, един смокинг наистина не е нещо ново; но щом се касае за Георг, това, разбира се, е съвсем друго нещо. Чисто злато.
— На тебе ти е широко около врата — казвам аз още веднъж. — За тебе всичко е просто! Ризенфелд би могъл да си прехапе артериите, да пише стихове и да съсипе своите гранитни заводи, но не би постигнал това, което ти постигаш като манекен.
Георг кима.
— Това е тайна! Но на тебе ще я издам. Никога не усложнявай нещо, което е просто! Това е една от най-големите житейски мъдрости, които съществуват. Много мъчно приложима. Особено за интелектуалци и романтици.
— Още нещо?
— Не. Обаче никога не се проявявай като духовен Херкулес, щом можеш да постигнеш същото с един нов панталон. Така не ядосваш партньора си, той няма защо да напряга сили, за да стане равен с тебе, ти си спокоен, и това, което желаеш, пада като зряла круша в скута ти.
— Гледай да не си лепнеш мазни петна по копринените ревери — казвам аз. — От херингите капва лесно.
— Прав си. — Георг си сваля смокинга. — Никога не трябва да форсираш щастието си. Още една максима, достойна за внимание.
Той пак посяга към херингите.
— Защо не напишеш серия от максими за фирми, които издават календари? — питам огорчен тоя самодоволен вентрилог, който е претъпкан с житейска мъдрост. — Жалко, че дрънкаш такива плоски приказки за този, дето духа.
— Подарявам ти ги! За мене те са възбудително средство, а не плоски приказки. Който е меланхоличен по природа, а има и такава професия като моята, трябва да прави всичко, за да се развеселява, и при това не трябва да бъде придирчив. Още една максима.
Виждам, че не мога да изляза на глава с него и затова, щом кутията с херинги се изпразва, изчезвам в стаята си. Но и тук не мога да излея яда си — нито даже на пианото, заради умиращия или мъртъв фелдфебел, — а траурни маршове, единственото, което бих могъл да свиря сега, и без това звучат достатъчно в главата ми.
В спалнята на стария Кнопф неочаквано се появява един призрак. Минава известно време, докато позная фелдфебела в ярката обедна светлина. Значи той още е жив и се е довлякъл от леглото си до прозореца. Сивата глава над сивата нощница е втренчила поглед в света.
— Погледни — казвам на Георг. — Той не иска да умре мърцина. Старият боен кон иска да хвърли последен поглед по посока на Верденбрюкските фабрики за ракия.
Ние го наблюдаваме. Мустаците му висят като жалки храсти над устата. Очите му имат оловен цвят. Кнопф гледа опулено още известно време, след това се маха от прозореца.
— Това беше последният му поглед — казвам аз. — Трогателно, че дори един такъв закоравял кожодер иска още веднъж да погледне света, преди да го напусне завинаги. Сюжет за Хунгерман, социалния поет.
— Той хвърля втори поглед — отвръща Георг.
Зарязвам копирния апарат „Престо“, на който хектографирам каталози за нашите представители, и се връщам до прозореца. Фелдфебелът отново е там. Той високо вдига нещо зад блестящите стъкла на прозореца и пие.
Читать дальше