Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Така — обръща се старецът към Георг. — А сега какво ще платите за камъка? Продавам ви го!

— Осем милиарда.

— Какво? Шарлатанин такъв! Осем милиарда ви платих аз. Къде е инфлацията?

— Инфлацията е тук. Камъкът днес струва осем и половина милиарда. Плащам ви осем милиарда като покупна цена, половин милиард трябва да спечелим от продажната цена.

— Какво? Лихварин такъв! Ами аз? Къде остава моята печалба? Слагате я в джоба си, нали?

— Господин Кнопф — обаждам се аз. — Ако купите един велосипед и след час по препродадете, няма да получите обратно цялата покупна цена. Нали знаете, има търговия на дребно, търговия на едро, и купувачи; на това почива нашата икономика.

— Икономиката може да ми оближе дирника! — заявява прямият фелдфебел. — Един купен велосипед е употребяван велосипед, ако и да не се е движил. Моят надгробен камък обаче е нов.

— Теоретически и той е употребяван — настоявам аз.

— Тъй да се каже, в стопански смисъл. Освен това не може да искате ние да губим от надгробния камък, само за щото сте останал жив.

— Това е мошеничество! Нищо друго, освен мошеничество!

— Задръжте си надгробния камък — съветва го Георг.

— Това е прекрасна материална ценност. Някога може да ви потрябва. Никое семейство не е безсмъртно.

— Ще го продам на вашите конкурента На Холман и Клоц, ако не дадете веднага десет милиарда за него. Вдигам слушалката на телефона.

— Заповядайте, ние ще ви улесним. Обадете се, моля. Номер 624.

Кнопф се разколебава и махва отрицателно с ръка.

— И те са такива шарлатани като вас! Какво ще струва камъкът утре?

— Може би един милиард повече. Може би два или три милиарда повече.

— А след една седмица?

— Господин Кнопф — обажда се Георг. — Ако знаехме предварително курса на долара, нямаше да седим тук и да правим пазарлък с вас за надгробни камъни.

— Твърде е възможно след един месец да станете билионер — заявявам аз.

Кнопф се замисля върху думите ми.

— Задържам камъка, — мърмори той след това. — Жалко, че вече го платих.

— Ние във всяко време ще го купим пак.

— Ще ли ви се! Аз не мисля да го продавам без печалба! Задържам го за спекула. Сложете го на хубаво място. — Кнопф гледа загрижено от прозореца. — Може би ще вали.

— Надгробните камъни изтрайват на дъжд.

— Глупости! Тогава не са вече нови! Аз искам моят камък да бъде поставен под навеса. Върху слама.

— Защо не го поставите във вашето жилище? — пита Георг. — Там ще е запазен през зимата и от студ.

— Вие да не сте се побъркал?

— Ни най-малко. Има много високоуважавани хора, които държат дори ковчега си в своето жилище. Най-вече светци, а също италианци от Южна Италия. Мнозина даже го използуват години наред като легло. Вилке горе спи винаги в своя великански ковчег, когато е пил толкова много, че не може да си отиде в къщи.

— Не може! — решава Кнопф. — Жените! Камъкът остава тук. Прекрасно! Вие сте отговорни! Застраховайте го! На ваши разноски!

До гуша ми дойде от този фелдфебелски тон.

— Какво би станало, ако всяка сутрин държите по едно словесно на вашия надгробен камък? — питам аз. — Дали политурата е първокласна, дали е застанал точно във фронт и тил, дали цокълът му е прибран като корем, дали храстите наоколо стоят мирно, и ако настоявате, господин Хайнрих Крол би могъл всяка сутрин в униформа да ви рапортува, че вашият надгробен камък се е строил. На Хайнрих това сигурно би му доставило удоволствие.

Кнопф ме поглежда мрачно.

— Светът щеше да изглежда по-добре, ако в него владееше повече пруска дисциплина — отвръща той и страшно се уригва. Миризмата на ракия става непоносима.

Фелдфебелът навярно дни наред не е ял нищо. Кнопф се уригва повторно, този път по-меко и по-мелодично, още веднъж (се заглежда втренчено със своите безмилостни очи на действуващ фелдфебел в оставка, обръща се, за малко не пада, изправя се, а след това тръгва целеустремено навън през двора, наляво — по посока на първата кръчма с останалите милиарди на семейството си в джоба.

Герда стои пред котлона си и прави зелеви сърми. Тя е гола, със зелени, износени чехли на краката и с метната на дясното рамо червена карирана кухненска кърпа. Мирише на зеле, мас, пудра и парфюм, вън пред прозореца висят червените листа на дивата лоза и есента се заглежда вътре със сините си очи.

— Хубаво, че дойде още веднъж — казва тя. — Утре напускам квартирата.

— Така ли?

Герда стои пред котлона непринудена и сигурна в красотата на своето тяло.