Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Клара! Нищо не съм направил, но прости ми!

— Свиня! — крещи тя. — Мръсна свиня! Кимоното ми! Госпожа Бекман дръпва настрана скъпото си кимоно.

Карл изцапва с кръв чаршафа на леглото.

— Проклет лъжец! — заявява тя. — На всичкото отгоре и лъжец!

Забелязвам, че Карл — честен, простодушен човек, който очакваше незабавна награда за падането си на колене — иска да скочи, обзет от нова ярост. Ако с разкървавения си нос започне борбата, всичко е загубено. Госпожа Бекман може би ще му прости за касиерката от „Хохенцолерн“, но за повреденото кимоно — никога. Настъпвам го отзад по крака, натискам рамото му с едната си ръка, и казвам:

— Госпожа Бекман, Карл е невинен! Той се пожертвува за мене.

— Какво?

— За мене — повтарям аз. — Между бойни другари такова нещо се случва…

— Какво? Пак ли започвате с вашето проклето бойно другарство, дърти лъжци и шарлатани? И аз трябва да вярвам такова нещо!

— Пожертвува се! — казвам аз. — Той ме запозна с касиерката, това беше всичко.

Госпожа Бекман се изправя с пламтящи очи.

— Как? — Да не би да искате да ме придумвате, че един млад мъж като вас ще налети на такава стара, изтъркана брантия като онази мърша в „Хохенцолерн“!

— Не налитам, уважаема госпожо — казвам аз. — Но когато няма какво да яде, дяволът налита и на мухи! Когато самотата е стиснала някого за гърлото…

— Млад мъж като вас може да има други жени!

— Млад, но беден — отвръщам аз. — В днешно време жените искат да ги водиш по барове, а щом става дума за това, ще се съгласите, че ако на мене, самотния ерген в бурята на инфлацията, не ми вярвате за касиерката, би било съвсем абсурдно да приемете такова нещо за Карл Брил, който се радва на благоволението на най-хубавата и най-интересна жена в целия Верденбрюк, радва се незаслужено, макар…

Последните думи хванаха място.

— Той е нехранимайко! — казва госпожа Бекман. — А че е незаслужено, това е вярно.

Карл се размърдва.

— Клара, ти си моя живот! — реве той глухо от окървавения чаршаф на леглото.

— Аз съм твоята банкова сметка, студен камък такъв! — Госпожа Бекман се обръща към мене. — А какво стана с полумъртвата коза от „Хохенцолерн“?

Аз махвам с ръка.

— Нищо! Нищо не стана! Отвратих се.

— Това можех предварително да ви го кажа! — заявява госпожа Бекман с дълбоко удовлетворение.

Изходът на борбата е решен. Стигнахме до заключителната схватка. Карл обеща на Клара морско-зелено кимоно с лотосови цветове и домашни пантофи с лебедов пух. След това отива да смъркне студена вода в носа си, а госпожа Бекман става.

— Колко висок е облогът? — пита тя.

— Висок! — отвръщам аз. — Няколко билиона.

— Карл! — вика госпожа Бекман. — Включи и господин Бодмер с двеста и петдесет милиарда.

— Разбира се, Клара.

Слизаме по стълбата. Долу седи тюленът, пазен от приятелите на Карл. Научаваме, че се опитал да хитрува, докато ни нямаше, но гуляйджиите на Карл навреме му изтръгнали чука от ръцете. Госпожа Бекман се усмихва презрително и след половин минута гвоздеят лежи на пода. Тя се оттегля величествено, под звуците на „Алпийско сияние“.

— Другарят си е другар — казва ми после трогнато Карл Брил.

— Въпрос на чест! Но какво стана с касиерката?

— Какво да се прави? — отвръща Карл. — Знаете как се чувствува понякога човек вечер! Но отде да зная, че тази мърша ще се раздрънка! Няма да ходя вече там. А вие, драги приятелю… изберете си каквото желаете. — Той посочва кожите. — Чифт обувки по мярка, първо качество, като подарък… Каквото искате: черен, кафяв, жълт бокс, лак, велур… Сам ще ви ги направя…

— Лак! — отвръщам аз.

Връщам се в къщи и виждам една тъмна фигура на двора. Това наистина е старият Кнопф, който току-що е дошъл преди мене и, сякаш не е обявен вече за мъртъв, се приготвя да оскверни обелиска.

— Господин фелдфебел — казвам аз и го хващам под ръка. — За вашите детински прояви сега си имате собствен надгробен камък. Използувайте него!

Завеждам го при надгробния камък, който той купи, и чакам пред къщната врата, за да не използува все пак обелиска.

Кнопф вперва очи в мене.

— Моя собствен камък? Вие не сте с всичкия си. Колко струва той сега?

— Девет милиарда според курса на долара тази вечер.

— И аз да пикая на него?

Очите на Кнопф блуждаят няколко секунди… след това, мърморейки, той се заклатушква към дома си. Това, което никой не можа да направи, го извърши простото понятие за собственост! Фелдфебелът използува собствения си клозет. Нека някой да ми говори сега за комунизъм! Собствеността създава усет за ред!