Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Стоя още известно време и размишлявам върху това, че на природата са били нужни милиони години, за да се стигне от амебата, през рибата, жабата, гръбначните животни и маймуната до стария Кнопф — едно същество, претъпкано с физически и химически чудеса, с кръвообращение, отличаващо се с най-висша гениалност, със сърдечна машина, пред която човек може само да благоговее, с черен дроб и два бъбрека, пред които фабриките на ИГ Фарбениндустри са смешни паянтови работилници — и всичко това, това грижливо усъвършенствувано от милиони години чудно творение, наречено действуващ фелдфебел Кнопф, е създадено само за да може за късо време да изтезава на земята клетите селски младежи, а след това с една умерена държавна пенсия да го удари на пиянство! По някой път бог наистина хаби много труд за нищо!

Клатейки глава, светвам лампата в стаята си и се заглеждам в огледалото. Ето още едно чудно творение на природата, което също не знае какво да прави със себе си. Загасвам лампата и се събличам в тъмното.

По алеята една млада дама се задава срещу мен. Днес е неделя и аз вече я видях сутринта в черквата. Тя е в светлосив костюм, който й стои добре, с малка филцова шапка, със сиви велурени обуща, казва се Женевиев Терховен и ми е странно чужда.

Тя беше с майка си в черквата. Аз я видях, а също Бодендик и Вернике, който се разтапя от удоволствие поради успеха си. Обиколих градината и не се надявах вече, а сега неочаквано Изабела идва сама по алеята, която е почти оголяла. Спирам се. Тя идва насреща — тънка, лека и елегантна, и с нея изведнъж се връща целият ми копнеж, небето и собствената ми кръв. Не мога да говоря. Зная от Вернике, че е здрава, че сенките са разпръснати и сам чувствувам това; тя изведнъж е тук, но по-иначе отколкото някога, сега тя цялата е тук, нищо от болестта й вече не стои между нас, любовта блика свободно от моите ръце и очи, и някакво замайване се изкачва по кръвоносните ми съдове към мозъка, като безшумна вихрушка. Тя ме поглежда.

— Изабела — казвам аз.

Тя пак ме поглежда и между веждите й се появява една тясна гънка.

— Моля? — пита тя.

Не разбирам веднага. Мисля, че трябва да й припомня.

— Изабела — повтарям аз. — Не ме ли познаваш? Аз съм Рудолф.

— Рудолф? Рудолф… какво обичате, моля? Взирам се втренчено в нея.

— Ние често сме разговаряли заедно — казвам аз. Изабела кима.

— Да, аз бях дълго тук. Много неща съм забравила. Извинете, вие също отдавна ли живеете тук?

— Аз? Та аз никога не съм живял тук горе! Аз само свирех на органа. А след това…

— На органа, да — отвръща учтиво Женевиев Терховен. — В параклиса. Да, спомням си. Извинете, че в момента бях забравила. Вие свирехте доста хубаво. Много ви благодаря.

Стоя като идиот. Не разбирам защо не си отивам. Женевиев явно също не разбира.

— Извинете — казва тя. — Имам още много работа; скоро ще замина.

— Скоро ще заминете?

— Да — отвръща учудено Изабела.

— И нищо ли не си спомняте? Не си с спомняте за имената, които през нощта изчезват, и за цветята, които имат гласове?

Изабела свива рамене, без да разбира.

— Стихове — заявява усмихнато тя. — Винаги съм ги обичала. Но толкова много ги има! Човек не може да си спомни всичките.

Отказвам се да й припомням. Стана така, както пред-чувствувах! Тя е оздравяла и аз съм се изплъзнал от ръцете й, както се изплъзва вестник от ръцете на спяща селянка. Тя не си спомня вече нищо. Сякаш се е пробудила от наркоза. Времето, прекарано тук, е изчезнало от паметта й. Забравила е всичко. Тя е Женевиев Терховен и не знае вече коя е била Изабела. Не лъже, аз виждам това. Загубил съм я — не така, както се опасявах, защото произхожда не от моята среда, а от друга, и ще се върне в нея, — но по-зле, напълно и безвъзвратно. Тя е умряла. Още живее и диша и е красива, но в момента, в който й е била отнета загадъчността на болестта й, тя е умряла, удавила се е завинаги. Изабела, чието сърце летеше и цъфтеше, се е удавила в Женевиев Терховен — едно добре възпитано момиче от по-добра среда, което сигурно някога ще се омъжи за състоятелен мъж и дори ще стане добра майка.

— Трябва да вървя — казва тя. — Още веднъж много благодаря за свиренето на органа.

— Е, сега? — пита ме Вернике. — Какво ще кажете?

— За кое?

— Не се правете на толкова глупав. За госпожица Терховен. Трябва да признаете, че през трите седмици, през които не сте я виждали, тя е станала съвсем друг човек. Постигнахме пълен успех!

— Това ли наричате успех?