Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Ах, доларът — казва майката на Женевиев и въздиша. — Цяло нещастие! За щастие вуйчо Гастон…

Аз не чувам вече какво е направил вуйчо Гастон. Изведнъж се озовавам вън и помня само, че казах на Изабела:. „Благодаря за всичко“, а тя учудено ме запита: „Но за какво?“

Бавно вървя надолу по хълма. „Лека нощ, ти, сладко, лудо сърце — мисля аз. — Сбогом, Изабела! Ти не си — се удавила, изведнъж разбрах това. Не си загинала и не си умряла! Ти само си се оттеглила, отлетяла си, но даже и това не си сторила: ти изведнъж си станала невидима като древните богове, дължината на една вълна се е променила, а ти все още съществуваш, но си неуловима, винаги те е имало и никога няма да загинеш, всичко е непрекъснато на мястото си, никога нищо не загива, светлини и сенки само се носят над всичко, но той винаги съществува — образът преди раждането и след смъртта; понякога ни се мярва в това, което смятаме за живот, ослепява ни за секунда, и никога след това ние не сме вече съвсем същите!“

Забелязвам, че вървя по-бързо. Дишам дълбоко, а след това тичам. Мокър съм от пот, гърбът ми е мокър, стигам до портата и пак се връщам, все още имам чувството, че преживявам някакво могъщо освобождение; всички оси изведнъж се завъртат през сърцето ми, раждане и смърт са само думи, дивите гъски летят над мене от сътворението на света, няма вече въпроси и отговори. „Сбогом, Изабела! Привет на тебе, Изабела! Сбогом, живот! Привет на тебе, живот!“

Много по-късно забелязвам, че вали. Вдигам лицето си срещу капките и усещам вкуса им. После отивам към портата. Там чака една фигура, която мирише на вино и тамян. Минаваме заедно през портата. Пазачът я затваря след нас.

— Е, сега? — пита ме Бодендик. — Откъде идете? Бога ли търсехте?

— Не. Аз го намерих.

Бодендик премигва недоверчиво под широкополата си мека шапка.

— Къде? В природата ли?

— И аз не зная къде. Той на определени места ли се намира?

— В олтара — измърморва Бодендик и посочва надясно. — Аз ще мина по този път. А вие?

— По всички пътища — отвръщам аз. — По всички пътища, господин викарий.

— Все пак не сте пили чак толкова много — мърмори той зад мен изненадан.

Връщам се в къщи. Зад вратата някой скача върху мене.

— Пипнах ли те най-сетне, мръсник такъв?

Отърсвам непознатия и мисля, че това е някаква шега. Но той в миг се изправя и пак ме блъска с глава в стомаха. Залитам срещу обелиска, но успявам да ритна моя нападател в корема. Ритникът не е достатъчно силен, защото в същото време падам. Мъжът отново се хвърля върху мене и аз разпознавам касапина на коне Вацек.

— Вие полудял ли сте? — питам го аз. — Не виждате ли кого нападате?

— Виждам! — Вацек ме хваща за гърлото. — Виждам те, мършо! Но с тебе сега е свършено.

Не зная дали е пиян. Нямам и никакво време да мисля върху това. Вацек е по-дребен от мене, но има мускули като бик. Успявам да се 5 преметна назад и да го притисна до обелиска. Той ме поотпуска, аз се метвам заедно с него настрана и удрям главата му в цокъла на обелиска, Вацек съвсем ме пуска. За всеки случай го блъсвам и с рамо под брадата, ставам, отивам до вратата и светвам лампата.

— Защо беше всичко това? — питам го аз.

Вацек бавно се надига. Още е малко зашеметен и клати глава. Наблюдавам го. Той изведнъж се втурва пак с глава напред към стомаха ми. Аз се отдръпвам, слагам му крак и той отново полита с глух удар върху обелиска, този път върху полирания междинен цокъл. Всеки друг би паднал в безсъзнание; Вацек едва залита. Той се обръща и държи нож в ръката си. Дълъг остър касапски нож, който виждам на електрическата светлина. Той го е изтеглил от ботуша си и се втурва срещу мене. Не правя никакъв опит да се проявявам с ненужни подвизи; срещу човек, който знае да борави с нож като касапин на коне, това ще бъде самоубийство. Скачам зад обелиска; Вацек след мене. За щастие, аз съм по-бърз и по-ловък от него.

— Луд ли сте? — съскам аз. — Искате да увиснете на въжето за убийство ли?

— Ще те науча как се спи с жена ми! — задъхва се Вацек. — Кръв ще се лее!

Сега най-сетне разбирам. I — Вацек! — викам аз. — Вие осъждате на смърт един невинен човек!

— Лайно! Ще ти прережа гръкляна!

Ние препускаме около обелиска. Не ми идва на ум да викам за помощ; всичко става много бързо: и кой би могъл да ми помогне?

— Излъгали са ви! — викам задавено на Вацек. — Какво ме интересува вашата жена?

— Ти спиш с нея, сатана такъв!

Продължаваме гонитбата, обикаляме обелиска — ту отдясно, ту отляво. Вацек с ботушите си е по-тромав от мене. „Дявол да го вземе! — мисля аз. — Къде ли е Георг? Ще ме заколят тук заради него, а той седи в стаята си с Лиза.“ — Питайте жена си, бе идиот! — задъхвам се аз.