Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Ще те заколя.

Озъртам се за някакво оръжие. Не виждам нищо. Докато успея да вдигна някой малък надгробен камък, Вацек отдавна ще ми е прерязал гърлото. Изведнъж съглеждам, че на долната дъска на прозореца блести къс мрамор, голям колкото юмрук. Грабвам го, танцувайки около обелиска, и го запокитвам по главата на Вацек. Улучвам го отляво. Веднага над окото му потича кръв и той може да гледа вече само с едното си око.

— Вацек! Лъжете се! — казвам аз. — Между мене и вашата жена няма нищо! Кълна ви се!

Сега Вацек се позабавя; но все още е опасен.

— Да правите такова нещо на приятел! — пухти той. — Каква подлост!

Вацек връхлита като биче. Аз отскачам настрана, до-копвам отново парчето мрамор и повторно го хвърлям срещу него. За съжаление то не го улучва и попада в един люляков храст.

— Вашата жена ми е безразлична! — съскам аз. — Разберете това, бе човече! Тя не ме интересува!

Вацек продължава да тича безмълвен. От лявата му страна сега силно тече кръв и затова аз тичам наляво. Така той не ме вижда толкова добре и в един опасен момент успявам да го ритна здравата в коляното. В същия миг той ме бодва с ножа, но засяга леко само подметката ми. Ритникът помага. Вацек се спира, облян в кръв, с нож в ръка.

— Слушайте! — казвам аз. — Стойте там! Да сключим примирие за една минута! Можете веднага пак да връхлетите, но тогава ще ви избия и другото око! Внимавайте! Успокойте се, бе дивак! — Впервам очи във Вацек, като че искам да го хипнотизирам. Някога четох една книга за хипнозата. — Нямам… нищо… общо… с… вашата… жена… — скандирам рязко и бавно. — Тя не ме интересува! Стойте! — съскам, когато Вацек се раздвижва. — Самият аз имам жена…

— Толкова по-зле, пръч такъв!

Вацек се втурва, но се блъска в цокъла на обелиска, понеже взема много остро завоя, залита и аз пак го ритвам, този път в пищяла. Той е с ботуши наистина, но и този ритник му действува. Вацек отново се спира, широко разкрачен, за съжаление все още с ножа в ръка.

— Слушай, бе магаре! — казвам с убедителен хипнотизаторски глас. — Аз съм влюбен в съвсем друга жена!

Чакай! Ще ти я покажа! Имам снимката й тук!

Вацек мълчаливо напада. Ние обикаляме в полукръг обелиска. Успявам да извадя портфейла си. При раздялата Герда ми даде един свой портрет. Ровя бързо в портфейла. Няколко милиарда марки се разхвърчават по земята; след това намирам снимката.

— Ето! — казвам аз и му я показвам предпазливо встрани от обелиска, толкова отдалече, колкото да не може да ме клъцне по ръката. — Вашата жена ли е това? Я вижте! Прочетете подписа!

Вацек ме поглежда изпод вежди със здравото си око. Аз слагам портрета на Герда върху цокъла на обелиска.

— Така, ето я! Вашата жена ли е това?

Вацек прави отчаян опит да ме хване.

— Простак такъв! — казвам аз. — Я вижте снимката!

Който има такова нещо от някого, подир вашата жена ли ще хукне?

Прекалил съм. Вацек пъргаво се втурва да отмъсти за обидата. После притихва.

— Някой спи с нея! — заявява той нерешително.

— Глупости! — казвам му аз. — Вашата жена ви е вярна!

— Какво прави тогава постоянно тук?

— Къде?

— Тук!

— Нямам представа какво имате пред вид — казвам аз. — Може да се е обаждала няколко пъти по телефона, това е възможно. Жените обичат да говорят по телефон, особено когато са дълго сами. Платете да й прекарат телефон!

— Тя и нощем идва тук! — казва Вацек.

Ние стоим все още един срещу друг, между нас е обелискът.

— Напоследък тя беше за няколко минути тук през нощта, когато докараха тежко болен фелдфебела Кнопф у дома му — отвръщам аз. — Иначе работи нощем в „Червената мелница“.

— Тя ми казва това, но…

Ножът увисва надолу. Вземам снимката на Герда и пристъпвам около обелиска към Вацек.

— Така — казвам му аз. — Сега можете да ме мушкате колкото искате. Но ние можем и да си поговорим. Какво желаете? Да намушкате един човек, който няма нищо общо с жена ви?

— Не искам това — отвръща Вацек след малко. — Но…

Оказва се, че вдовицата Конерсман му е отворила очите. Аз съм леко поласкан от това, което тя е предполагала: че в цялата къща само аз мога да бъда престъпникът.

— Човече — казвам на Вацек. — Ако знаехте къде ме тегли сърцето! Тогава не бихте ме подозирали. Впрочем, сравнете дори фигурата. Не ви ли се хвърля нещо в очи?

Вацек се блещи в снимката на Герда, на която е написано: „На Лудвиг с любов от Герда.“

Какво ли може да му се хвърли в очи с неговото едно око?

— Прилича на вашата жена — казвам аз. — Еднакъв ръст. Впрочем, вашата жена има ли ръждиво-червено, широко палто, почти като пелерина?