Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Гледай, какво виждам? — питам Георг. — Ризенфелд! Пак е тук! Само който е копнял горещо…

Ризенфелд ни поздравява.

— Идвате тъкмо на време, за да благодарите — казва му Георг. — Нашият млад идеалист вчера се е дуелирал заради вас. Американски дуел: нож срещу парче мрамор.

— Какво? — Ризенфелд сяда и поръчва чаша бира. — Как така?

— Господин Вацек, мъжът на госпожа Лиза, която вие преследвате с цветя и шоколадови бонбони, предположил, че тези неща идват от моя другар и затова го издебнал с един дълъг нож.

— Ранен ли е? — пита късо Ризенфелд и ме разглежда.

— Само подметката му — отговаря Георг. — Вацек е леко ранен.

— Пак ли лъжете?

— Този път не.

Поглеждам с възхищение Георг. Нахалството му отива далеч. Но не е лесно да надвиеш Ризенфелд.

— Той трябва да се махне! — решава Ризенфелд като някой римски цезар.

— Кой? — питам аз. — Вацек ли?

— Вие!

— Аз? А защо не вие? Или двамата с Вацек?

— Вацек няма да се остави, той ще продължи да се бори. Вие сте естествена жертва. За нас не му идва на ум. Ние сме плешиви. Значи, вие трябва да се махнете. Разбрахте ли?

— Не — отговарям аз.

— Нали и без това искахте да се махнете?

— Но не и заради Лиза.

— Аз казах и без това — пояснява Ризенфелд. — Нали ви се щеше живот в някой голям град.

— Като какъв? В големите градове не хранят за този, дето духа.

— Като вестникарски служител в Берлин. В началото няма да изкарвате много, но достатъчно, за да може да преживявате как да е. После можете да потърсите нещо друго.

— Какво? — питам със затаен дъх.

— Нали ме питахте няколко пъти дали не зная нещо за вас! Е, Ризенфелд си има своите връзки. Аз зная нещо за вас. Затова се отбих насам. От първи януари двадесет и четвърта можете да постъпите. Дребна служба, но в Берлин. Съгласен?

— Стой! — казва Георг. — Той трябва да предупреди пет години по-рано, че ще напуска.

— Тогава просто ще избяга, без да предупреждава. Решено ли е?

— Колко ще изкарва? — пита Георг.

— Двеста марки — отвръща спокойно Ризенфелд.

— Веднага разбрах, че това ще бъде някаква фантасмагория — казвам аз ядосан. — Удоволствие ли ви прави да се подигравате с хората? Двеста марки! Съществуват ли въобще още такива смешни суми?

— Пак ще съществуват — казва Ризенфелд.

— Нима? — питам аз. — Къде? В Нова Зеландия?

— В Германия! Ръжената марка! Не сте ли чували нищо за нея?

Георг и аз се споглеждаме. Имаше слухове, че ще бъде създадена марка с нова стойност. Една марка трябвало да струва толкова, колкото определено количество ръж; но през последните години се пускаха толкова много слухове, че в това никой не вярваше.

— Този път е вярно — заявява Ризенфелд. — Зная го от сигурен източник. Ръжената марка после ще се превърне в златна марка. Зад тази работа стои правителство то.

— Правителството! Та нали то е виновно за цялото това обезценяване!

— Може. Но сега е дошъл краят. Правителството няма вече никакви дългове. Един билион инфлационни марки ще се превърнат в една златна марка.

— А златната марка после пак ще спадне, нали? И танцът ще започне отново.

Ризенфелд изпива бирата си.

— Искате ли или не искате? — пита ме той.

Заведението изглежда неочаквано много тихо.

— Да — казвам аз, сякаш го казва някой до мене. Не смея да погледна Георг.

— Това е разумно — заявява Ризенфелд.

Поглеждам покривката на масата. Тя започва да ми се мержелее. След това чувам как Георг казва:

— Келнер, донесете веднага бутилка „Форстер Езуитенгартен“.

Вдигам очи.

— Ти ни спаси живота — казва Георг. — Затова!

— На нас? Защо на нас? — пита Ризенфелд.

— Един живот никога не може да бъде спасен сам — отвръща Георг, без да губи самообладание. — Той винаги е свързан с няколко други.

Съдбоносният миг е отминал. Поглеждам с благодарност Георг. Аз му измених, защото трябваше да му изменя, и той ме разбра. Георг остава сам.

— Ще ми дойдеш на гости — казвам му аз. — Тогава ще те запозная със знатните дами и филмовите актриси в Берлин.

— Момчета, това се казват планове — казва ми Ризенфелд. — Къде се бави виното? Нали току-що ви спасих живота.

— Кой кого в същност спасява? — питам аз.

— Всеки спасява веднъж някого — казва Георг. — Точно както всеки убива веднъж някого. Дори когато не съзнава това.

Виното е на масата. Едуард се появява. Той е бледен и смутен.

— Дайте ми и на мене една чаша.

— Махай се оттук! — казвам му аз. — Готованец! Можем и сами да си пием виното.