Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Скоро се сбогувам.

— Сбогом, госпожице Терховен — казвам аз. — Както чувам, тази седмица си заминавате.

Тя кима утвърдително.

— Няма ли да дойдете тази вечер още веднъж? — пита ме Вернике.

— Да, ще дойда за вечерната молитва.

— И вие ще дойдете на чашка при мене. Нали, уважаеми госпожи?

— С удоволствие — отвръща майката на Изабела. — Ние и без това ще отидем на вечерната молитва.

Вечерта минава още по-лошо от обеда. Меката светлина мами. Видях Изабела в параклиса. Светлината на свещите трептеше над косите й. Тя почти не помръдваше. При звуците на органа лицата на болните наоколо изглеждаха като светли, плоски месечини. Изабела се молеше; тя беше здрава.

И после не става по-добре. Удава ми се да срещна Женевиев при изхода на параклиса и да повървя пред другите малко насаме с нея. Минаваме по алеята. Аз не зная какво да й кажа. Женевиев се загръща с палтото си.

— Колко хладно става вечер.

— Да. Тази седмица ли ще заминете?

— Бих искала. Отдавна не съм си била в къщи.

— Радвате ли се?

— Разбира се.

Няма какво повече да й кажа. Но не мога да дойда на себе си — походката е същата, лицето в тъмнината, неясното предчувствие.

— Изабела — казвам преди да излезем от алеята.

— Какво, моля? — пита учудено тя.

— Ах — продължавам аз. — Това беше само едно име.

Тя за момент забавя стъпките си.

— Вие сигурно грешите — отвръща тя. — Моето собствено име е Женевиев.

— Да, разбира се. Изабела беше само името на една друга жена. Понякога говорехме за нея.

— Така ли? Може би. Човек говори за толкова много неща — обяснява Женевиев с извинителен тон. — Тогава се забравят някои работи.

— О, да.

— Вие познавахте ли я?

— Да, донякъде.

Тя се засмива тихо.

— Колко романтично. Извинете, че не си спомних веднага. Сега ми идва на ум.

Аз се взирам в нея. Тя не си спомня нищо, виждам това. Лъже, за да не бъде неучтива.

— Толкова много неща се случиха през последните седмици — казва Женевиев леко и с известно чувство на превъзходство. — Възможно е човек да се позабърка. — И после, за да поправи неучтивостта си, пита: — А какво стана напоследък?

— За кое питате?

— За това, което разправихте за Изабела.

— О, нищо! Нищо особено! Тя умря. Женевиев се спира уплашена.

— Умряла? Колко жалко! Извинете, не знаех…

— Няма значение. И аз я познавах само бегло.

— Неочаквано ли умря?

— Да — отвръщам аз. — Но така, че съвсем не забеляза. В това има нещо ценно все пак.

— Разбира се — тя ми подава ръка. — Искрено съжалявам. — Ръката й е твърда, тясна и хладна. Тя вече не гори в треска. Това е ръката на млада дама, която е допуснала малка грешка и пак е намерила верния тон.

— Хубаво име: Изабела — казва Женевиев. — По-рано винаги съм мразила собственото си име.

— Сега не го ли мразите вече?

— Не — отвръща любезно Женевиев.

Тя продължава да е любезна. Това е обичайната учтивост, проявявана към хората от някой по-малък град, с който сме временно и скоро пак ще забравим. Изведнъж чувствувам, че костюмът, който шивачът Сулцблик ми направи от стара военна униформа, ми CTOHI лошо. Женевиев, напротив, е облечена много добре. Тя винаги е била облечена добре; но това никога не ми е правило толкова силно впечатление. Женевиев и майка й са решили да отидат най-напред в Берлин за няколко седмици. Майката е извънредно сърдечна.

— Театрите! И концертите! Човек винаги толкова се ободрява, когато отиде в някой наистина голям град. И магазините! Новите моди!

Тя милва ръката на Женевиев.

— Там съвсем ще се разглезим, нали?

Женевиев кима. Вернике сияе. Те успяха да я смачкат. Но какво е това, което унищожиха? — мисля аз. — Може би то съществува у всеки от нас, скрито, покрито, а какво е в действителност? Не съществува ли то и у мен? И дали там то също е било смачкано, или пък никога не е било на воля? Съществува ли то — дали е нещо, което е било преди мен, ще бъде след мен и дали е по-важно от мен? Или всичко е само едно многозначително наглед безредие, едно объркване на сетивата, заблуда, безсмислица, която ни изглежда дълбокомислие, както твърди Вернике? Но защо тогава обичах тъкмо това нещо, защо то ме връхлетя, както леопард връхлита върху говедо, защо не мога да го забравя? Въпреки твърдението на Вернике, не беше ли така, сякаш в някакво затворено помещение някой бе отворил врата и се бяха мярнали дъжд, светкавици и звезди. Ставам.

— Какво ви е? — пита ме Вернике. — Неспокоен сте като… — той не се доизказва, но след това продължава: — Като курса на долара.