Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Герда изважда една монета и ми я дава.

— Какво е това? — питам я.

— Човек, който пренася хората през вода. Той носи щастие.

— На тебе донесъл ли ти е щастие?

— Щастие? — отвръща Герда. — Може би цял куп. А сега си върви.

Тя ме избутва навън и затваря вратата след мене. Слизам по стълбите. На двора ме срещат две циганки.

Те участвуват сега в програмата на кръчмата. Атлетките отдавна ги няма.

— Бъдещето, млади господине? — пита по-младата циганка. Тя мирише на чесън и лук.

— Не — казвам аз. — Днес не.

При Карл Брил владее голямо напрежение. Цял куп пари лежат на масата; трябва да са билиони. Противникът е мъж с глава на тюлен и много малки ръце. Той току-що е опитал гвоздея в стената и се връща.

— Още двеста милиарда — заявява той с ясен глас.

— Прието — отвръща Карл Брил. Противниците залагат кинтите.

— Още някой? — пита Карл.

Никой не се обажда. За всички залогът е много висок. По лицето на Карл са избили бисерни капки пот, но той е сигурен. Залаганията са четиридесет към шестдесет за него. Той е позволил на тюлена да удари леко с чука още веднъж гвоздея за последен път; за това залогът от петдесет към петдесет е определен за него в четиридесет към шестдесет.

— Ще изсвирите ли „Вечерната песен на славея“? — пита ме Карл.

Сядам при пианото. Малко след това се появява госпожа Бекман с червеното като сьомга кимоно. Тя няма вид на статуя, както обикновено; изпъкналите й като планина гърди се вълнуват сякаш под тях бучи земетресение, очите й също не са като друг път. Тя не поглежда Карл Брил.

— Клара — казва Карл. — Ти познаваш господата, освен господин Швайцер. — Той прави елегантен жест:

— Господин Швайцер…

Тюленът се покланя с учудено и малко загрижено изражение на лицето. Той поглежда изпод вежди към парите, а след това към кубическата Брунхилда. Гвоздеят е обвит с памук и Клара заема съответното положение. Аз изсвирвам двойните трели и прекъсвам. Всичко притихва.

Госпожа Бекман стои спокойно и съсредоточено. След това на два пъти през тялото й преминава някаква тръпка. Тя изведнъж стрелва с див поглед Карл Брил.

— Съжалявам! — процежда през зъби тя. — Невъзможно.

Госпожа Бекман се отстранява от стената и напуска работилницата.

— Клара! — вика Карл.

Тя не отговаря. Тюленът избухва в мазен, продължителен смях и започва да прибира парите. Гуляйджиите са като поразени от гръм. Карл Брил стене, втурва се към гвоздея и се връща.

— Един момент! — казва той на тюлена. — Един момент, ние още не сме свършили! Обзаложихме се за три опита. Състояха се обаче само два!

— Три.

— Не може да преценявате така! Вие сте нов в тази област. Опитите бяха два!

От главата на Карл сега тече вода. Гуляйджиите отново намират общ език.

— Два бяха — потвърждават те.

Възниква спор. Аз не давам ухо. Чувствувам се, като че съм на някоя чужда планета. Това е едно мимолетно, силно и ужасно чувство и аз се радвам, когато отново мога да следя гласовете. Тюленът използува положението; той иска да признае третия опит, ако се измени съотношението — тридесет към седемдесет за тюлена. Плувнал в пот, Карл се съгласява на всичко. Доколкото виждам, той е заложил половината работилница, включително машината за бързо поставяне на подметки.

— Елате! — шепне ми той. — Елате горе с мене! Трябва да я разубедим. Тя го направи нарочно.

Изкачваме стълбата; госпожа Бекман очаква Карл. Тя лежи на леглото в кимоното си с феникса — възбудена, чудно хубава за някого, който обича дебели жени, и готова за борба.

— Клара! — шепне Карл. — Защо направи това? Ти го направи нарочно!

— Така ли? — казва госпожа Бекман.

— Положително! Зная! Кълна ти се…

— Не ми трябват твоите лъжливи клетви! Ти, нехранимайко, си спал с касиерката на хотел „Хохенцолерн“! Гнусна свиня!

— Аз? Това е опашата лъжа! Откъде си узнала?

— Виждаш ли, сам признаваш?

— Аз ли признавам?

— Току-що призна! Попита ме, откъде съм узнала. Как мога да узная нещо, щом не е вярно?

Поглеждам състрадателно плувеца Карл Брил. Той не се плаши, колкото и студена да е водата, но тук, без съмнение, е загубен. На стълбата го посъветвах да не се впуска в спор, а просто да падне на колене пред госпожа Бекман и да я моли за прошка, без, разбира се, да признае, каквото и да било. Вместо това той сега й натяква за някой си господин Клецел. Отговорът е един страшен удар по носа. Карл отскача назад, хваща дебелия си нос да провери дали тече кръв, и с яростен вик се свива, та като стар борец да издърпа от леглото госпожа Бекман за косите, да и стъпи с крак на врата и с тежкия си каиш да наложи нейните огромни бутове. Аз го ритвам не много силно в дирника. Той се извръща, готов да нападне и мене, вижда умолителните ми очи, вдигнатите ми ръце и беззвучно шепнещата ми уста и се пробужда от своето кръвожадно опиянение. В кафявите му очи отново проблясва човешко разбиране. Кимва леко и в същия миг от носа му бликва кръв, отново се обръща и пада на колене пред леглото на госпожа Бекман с вика: