Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Проклета шайка! — вика Кнопф прегракнал. — За радвахте се, а? Ще ви науча аз вас!

Той не улучва жена си и съска от ярост. Тя държи здраво бастуна.

— Но татко, нали трябваше да се подготвим, лекарят…

— Лекарят е идиот. Пусни бастуна, сатана! Пусни бастуна, казвам ти, звяр такъв!

Дребната, кръгла жена действително пуска бастуна. Съскащият поток пред нея го размахва и улучва една от дъщерите си. Трите жени лесно биха могли да обезоръжат немощния старец, но той им е взел страха, точно тъй, както някой фелдфебел взема страха на своите новобранци. Сега дъщерите държат здраво бастуна и се опитват да се обяснят със сълзи на очи. Кропф не ги слуша.

— Пуснете бастуна, изчадия на ада! Пари прахосвате и ги хвърляте от прозореца, ще ви науча аз!

Те пускат бастуна, Кнопф отново се нахвърля, но не ги улучва и от устремното замахване във въздуха пада на колене. Слюнката е залепнала на мехурчета по неговите ницшеански мустаци, когато се изправя, за да продължи според повелята на Заратустра да пердаши своя харем.

— Татко, ще умреш, ако се вълнуваш така! — викат дъщерите със сълзи на очи. — Успокой се! Ние сме щастливи, че си жив! Да ти сварим ли кафе?

— Кафе? Аз ще ви дам едно кафе! Ще ви пребия, дяволи такива! Толкова много пари да прахосате…

— Но татко, ние можем пак да продадем нещата.

— Ще ги продадете! Аз ще ви продам вас, мърши проклети…

— Но татко, още нищо не е платено! — крещи госпожа Кнопф в най-голяма душевна тревога.

Това повлиява на Кнопф. Той отпуска бастуна.

— Какво?

Ние пристъпваме напред.

— Господин Кнопф — казва Георг. — Моите благопожелания!!

— Целунете ме по дирника! — отвръща фелдфебелът. — Не виждате ли, че съм зает?

— Вие се пресилвате.

— Така ли? А вас какво ви интересува това? Тук моето семейство ме разорява.

— Вашата жена е направила прекрасна сделка. Ако утре продаде траурните дрехи, тя ще спечели от тях няколко милиарда поради инфлацията… особено ако още не е платила плата.

— Не, още не сме го платили! — крещи квартетът.

— Тогава би трябвало да се радвате, господин Кнопф! Докато бяхте болен, доларът значително се покачи. Без да знаете, по време на съня си вие сте спечелили реални ценности.

Кнопф внимателно се вслушва. Че съществува инфлация, той знае от факта, че ракията все повече поскъпва.

— Така, спечелил съм — мърмори той. След това се обръща към четирите си настръхнали врабчета. — Купихте ли ми вече и надгробен камък?

— Не, татко! — вика с облекчение квартетът, отправил умолителен поглед към нас.

— А защо не сте? — пита с дрезгав) глас разяреният Кнопф.

Те вперват очи в него.

— Гъски такива! — крещи той. — Сега можехме да го продадем! С печалба, нали? — обръща се той към Георг.

— Само ако беше платен. Иначе щяхме да си го вземем обратно.

— Как не! Тогава щяхме да го продадем на Холман и Клоц и от парите щяхме да ви го изплатим. — Фелдфебелът пак се обръща към своето домочадие. — Гъски такива! Къде са парите? Щом не сте платили плата, вие имате още пари! Дайте ги!

— Да си вървим — казвам Георг. — Емоционалната част мина. А търговската не ни интересува.

Той се лъже. След четвърт час Кнопф пристига в канцеларията. Около него се носи силна миризма на ракия.

— Всичко узнах — казва той. — Лъжите не помагат.

Жена ми призна. Тя е купила от вас надгробен камък.

— Не го е платила. Забравете го. Сега вече нямате нужда от него.

— Тя го е купила — заявява заплашително фелдфебелът. — Има свидетели. Не се опитвайте да се отмятате. Купила ли го е: да или не?

Георг ме поглежда.

— Е добре. Вашата жена наистина се осведоми, без да купи.

— Купила ли го е: да или не? — пита грубо Кнопф.

— Понеже се познаваме отдавна, можете да го вземете, ако искате, господин Кнопф — казва Георг, за да успокои стареца.

— Значи да. Потвърдете ми писмено това.

Ние пак се споглеждаме. Старият пенсиониран воин бързо се е изучил. Той иска да ни изиграе.

— Защо писмено? — питам аз. — Платете камъка и той ще бъде ваш.

— Мълчете, измамник такъв! — сопва ми се Кнопф. — Писмено! — казва дрезгаво той. — Осем милиарда! Много скъпо! За парче камък!

— Ако искате да го получите, трябва веднага да го платите — отвръщам аз.

Кнопф се бори юнашки. Едва след десет минути е победен. Изважда осем милиарда от парите, които е взел от жените, и плаща.

— Сега, писмено! — мърмори той.

Даваме му писмено потвърждение. През прозореца виждам, че жените от семейството му стоят на вратата. Те поглеждат плахо насам и правят знаци. Кнопф е задигнал от тях и последния жалък милион. В това време той получава разписката си.