Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Да. По този въпрос мога да се съглася с вас.

Вернике ми поднася кутията с пурите. Вземам една пура, за да не чуя, че, ако откажа, това е друг признак на влюбеност. Изведнъж толкова ми прилошава, че бих могъл да повърна. При все това запалвам пурата.

— Дължа ви едно обяснение — казва Вернике. — Майката! Пак беше две вечери тук. Сега е съвсем сломена. Рано починал мъж. Тя — хубавичка, млада. Домашен приятел, в който очевидно и дъщерята е била силно влюбена. Майката и домашният приятел непредпазливи. Дъщерята ревнива. Изненадва ги в твърде интимно положение, може би от по-дълго време ги е наблюдавала…

Разбирате ли? —

— Не — отговарям аз.

Всичко това ми е също тъй противно, както вонящата пура на Вернике.

— И така, стигнахме дотук — продължава Вернике с удоволствие. — У дъщерята — омраза, отвращение, психически комплекс, спасение в раздвояване на личността. Точно типът, който отбягва всяка реалност и води мечтателен живот. На всичкото отгоре майката по-късно се омъжва за домашния приятел, това задълбочава кризата… Разбирате ли сега?

— Не.

— Но това е толкова просто — казва нетърпеливо Вернике. — Трудно беше само да се открие ядката, но сега… — Той потрива ръце. — При това имаме и щастието, че вторият мъж, предишният домашен приятел — той се казвал Ралф или Рудолф, или нещо подобно — вече не е опасен. Разведен преди три месеца, преди две седмици автомобилна злополука, мъртъв… Причината, значи, е отстранена, пътят е открит… Сега най-сетне трябва да сте проумели?

— Да — казвам аз и бих искал да натъпча марля с хлороформ в устата на тоя самодоволен учен.

— Е, виждате ли! Сега е важно да се стигне до развръзката. Майката изведнъж не е вече съперница… Срещата е грижливо подготвена… От цяла седмица работя по това и всичко тръгна много добре; видяхте, че госпожица Терховен тази вечер отново е отишла на молитвата…

— Искате да кажете, че вие сте я върнали към вярата? Вие, атеистът, а не Бодендик?

— Глупости! — казва Вернике, малко ядосан за тъпоумието ми. — Не става дума за това. Искам да кажа, че тя става по-общителна, по-достъпна, по-свободна… Не забелязахте ли и вие, когато бяхте последния път тук?

— Да.

— Виждате ли! — Вернике пак потрива ръце. — След първото силно душевно сътресение това беше твърде радостна последица…

— И душевното сътресение ли беше последица от вашето лечение?

— То спада към него. Спомням си Изабела в стаята й.

— Поздравявам ви — казвам аз на Вернике.

Той не забелязва иронията — толкова много е погълнат от случая.

— Първата бегла среща и лечението разбира се, пробудиха отново всичко; това беше и моята цел… Но от тогава насам… аз имам големи надежди! Разбирате, че сега; не мога да използувам нищо, което би могло да от клони…

— Разбирам. Не може да използувате мене.

Вернике кимна в знак на съгласие.

— Знаех, че ще разберете! У вас също има нещо от любопитството на учения. Известно време бяхте много полезен, но сега… Какво става с вас? Да не ви е много горещо?

— От пурата. Много е силна.

— Напротив! — обяснява неуморният учен. — Тези бразилски пури изглеждат силни… Но са от най-лекия тютюн. „И не чак толкова“ — мисля си и слагам настрана вонящия бурен.

— Човешкият мозък! — казва Вернике почти замечтано. — По-рано ми се искаше да стана моряк, търсач на приключения и изследовател на джунглите… Смешно! Най-големите приключения са тук! — Той се чука по челото. — Мисля, че и по-рано съм ви обяснявал това.

— Да — казвам аз. — Доста често.

Зелените обвивки на кестените шумолят под краката ми. „Глупави влюбени — мисля си аз, — какво разбира под това този маниак на тема факти? Ако това беше толкова просто!“ Отивам до вратата и почти се сблъсквам с една жена, която бавно идва насреща ми. Тя носи кожена наметка и не е от лудницата. Виждам едно бледно замъглено лице в тъмнината. След жената се носи аромат на парфюм.

— Коя беше тази? — питам пазача при изхода.

— Една дама, която идва при доктор Вернике. Вече няколко пъти беше тук. Мисля, че някоя нейна близка е пациентка тук. „Майката“ — мисля аз и се надявам, че съм сгрешил. Вън се спирам и се заглеждам към лудницата. Хваща ме яд, че съм станал смешен, а след това някакво жалко състрадание към самия себе си… Но накрая не остава нищо друго, освен безпомощност. Облягам се на един кестен, усещам хладното стъбло и не зная какво искам.

Продължавам да вървя. Става ми по-добре. „Остави ги да си приказват, Изабела — мисля аз, — остави ги да ни се смеят и да ни наричат глупаци. Ти, сладък, любим живот, ти, летящ и волен живот, който стъпваше уверено там, където други потъват, който летеше, където други тропат с ботуши, но който се заплиташе, окървавен, всред паяжини и край синори, които другите не виждат — какво искат те още от тебе? Защо е необходимо да искат така алчно да те върнат обратно в техния свят, в нашия свят, защо не ти оставят твоето съществувание на пеперуда отвъд причина и следствие, време и смърт? От ревност ли? Или от неразбиране? Или е вярно това, което казва Вернике — че трябва да те спаси, че безименните страхове, които биха дошли, са по-страшни и по-силни от онези, които самият той бе призовал, че трябва най-сетне да те спаси от убогото помръкване на мисълта? Но сигурен ли е той, че ще успее? Сигурен ли е, че със своите спасителни опити няма просто да те пречупи или по-скоро да те тласне натам, откъдето иска да те спаси? Кой знае това? Какво знае този учен, този колекционер на пеперуди, за летенето, за вятъра, за опасността и очарованието на дните и нощите без пространство и време. Познава ли той бъдещето? Пил ли е луната? Знае ли, че растенията викат? Той се присмива над всичко. За него то е само една отклоняваща реакция след тежка преживелица. Но нима той е пророк, който предвижда какво би станало? Нима е бог, за да знае какво ще стане? Какво ли знае той за мене? Че щяло да бъде много добре, ако съм бил малко влюбен? Но какво зная самият аз за това? Нещо е отприщено, лее се и няма край, а какво съм знаел аз за него? Как може човек да бъде така отдаден на някого? Не отхвърлях ли самият аз тази мисъл непрестанно през седмиците, които сега са като недостижим слънчев залез далеч на хоризонта? Но защо се оплаквам? От какво се боя? Не може ли всичко да се поправи, Изабела да оздравее…“