Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Водка? Вие сте били през войната в Русия?

— И още как! Даже бях комендант на гробище в Русия. Какви прекрасни времена!

Ние поглеждаме с изненада Оскар.

— Прекрасни времена? — казвам аз. — Това твърдите вие, който сте тъй изтънчено чувствителен, че можете да плачете дори по заповед?

— Прекрасни времена бяха — заявява твърдо Окар Сълзата и помирисва житената си ракия, като че имаме намерение да го отровим. — Изобилно ядене, хубаво пиене, приятна служба, далеч зад фронта… Какво повече? Човек свиква със смъртта като със заразителна болест.

Оскар опитва ракията си като франт. Ние сме малко слисани от дълбочината на неговата философия.

— Някои хора свикват със смъртта както с четвъртия играч на скат — обаждам се аз. — Например гробарят Либерман. За него на гробищата е така, сякаш обработва някаква градина. Но за артист като вас…

Оскар се усмихва с чувство за превъзходство.

— Има още едно огромно различие! Либерман е лишен от истинската метафизическа изтънченост: от вечното умиране и раждане.

Георг и аз се споглеждаме изненадани. Да не би Оскар Сълзата да е неуспял поет?

— Вие осъществявате ли го постоянно? — питам аз. — Това умиране и раждане?

— Повече или по-малко. Поне несъзнателно. А вие, господа?

— По-скоро спорадично — отвръщам аз. — Главно преди ядене.

— Веднъж бяха съобщили, че негово величество ще ни посети — казва Оскар замечтан. — Боже, каква тревога беше! За щастие наблизо имаше още две други гробища и ние можахме да си услужим чрез заемане.

— Какво заемахте? — пита Георг. — Надгробна украса? Или цветя?

— Ах, всичко това беше в ред. Чисто по прусашки, разбирате ли? Не украса и цветя, а трупове.

— Трупове ли?

— Разбира се, трупове! То се знае, не като трупове, а като това, което са били по-рано. Пехотинци, разбира се, всяко гробище имаше предостатъчно, а също и ефрейтори, подофицери, вицефелдфебели и лейтенанти… но по-нататък, при по-висшите чинове, започваха мъчнотиите. Моят колега от съседното гробище например имаше трима майори; аз нямах нито един. Затова пък аз имах двама подполковници и един полковник. Размених с колегата един подполковник срещу двама майори. Освен това, при тази сделка получих и една тлъста гъска; толкова срамно беше за моя колега, че няма никакъв подполковник. Той не знаеше как ще посрещне негово величество без мъртъв подполковник.

Георг закрива лицето си с ръка.

— Дори и сега не се осмелявам да си помисля за та кова нещо!

Оскар кима и запалва една тънка пура.

— Това все още не беше нищо в сравнение с третия комендант на гробище — заявява Оскар спокойно. — Той въобще не разполагаше с никакви по-големи клечки. Нямаше дори и майор. Лейтенанти, разбира се, имаше цял куп. Беше отчаян. Аз имах добър асортимент и накрая размених един от майорите, който бях получил за моя подполковник, срещу двама капитани и един фелдфебел на действителна служба; в същност направих това повече от услужливост. Самият аз имах капитани; само действуващият беше рядка птица. Вие знаете, че тези свини винаги са далеч зад фронта и почти никога не получават бойно кръщение, затова са и такива кожодери…

Значи, взех тримата от услужливост и защото ми доставяше радост да имам един действуващ фел, който не можеше вече да реве.

— Нямахте ли генерал? — питам аз.

Оскар махва с ръка отрицателно.

— Генерал! Загиналият генерал е такава рядкост като… — той търси сравнение. — Колекционер ли сте на бръмбари?

— Не — отвръщаме двамата с Георг в един глас.

— Жалко — казва Оскар. — Значи като някой огромен рогат бръмбар. Lucanus Cervus или, ако сте колекционер на пеперуди, като някоя голяма нощна пеперуда „Мъртвешка глава“. Как иначе щеше да има войни? Моят полковник умря от удар. Но този полковник…

Оскар Сълзата ненадейно се ухилва. Ефектът е странен; от многото плач той има много бръчки на лицето си като някое ловджийско куче, а обикновено и същото мрачно-тържествено изражение.

— И така, третият комендант трябваше на всяка цена да получи един щабен офицер. Предлагаше ми всичко, каквото си поискам, но аз имах пълен асортимент; имах си дори действуващ фел, на когото бях дал хубав ъглов гроб на лично място. Най-после се съгласих: За тридесет и шест бутилки от най-хубавата водка. Но трябваше да дам полковника, а не подполковника. Тридесет и шест бутилки! Оттогава, господа имам предпочитание към водката. Тук, разбира се, човек не може да намери никъде.

Оскар се съгласява да пие още една житена ракия като заместител на водката.