Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Това, разбира се, е ужасно — казва Георг.

— Зависи от коя страна ще погледнете. Аз бих казал, че това е съдба.

— Съдба — повтарям аз. — Ако искате да направите нещо против вашата съдба, господин Брюгеман, тогава не се връщайте през Хакенщрасе. Там вдовицата Конерсман контролира движението с взето назаем силно джобно фенерче в едната ръка и с бирена бутилка като оръжие — в другата. Нали, Лиза?

Лиза живо кима с глава.

— Пълна бирена бутилка. Ако се пръсне в главата ви, ще се поразхладите тутакси.

— Дявол да го вземе! — казва Брюгеман. — Как ще се измъкна оттук? Това да не е задънена улица.

— За щастие, не е — отвръщам аз. — Може да се измъкнете отзад през градините към Блайбтройщрасе. Съветвам ви да тръгнете незабавно; съмва се.

Брюгеман изчезва. Хайнрих Крол оглежда обелиска дали не е повреден и също изчезва.

— Такъв е човекът — казва малко неопределено Вилке, кима нагоре към прозореца на Кнопф, отсреща към градината, през която се промъква Брюгеман, и отново тръгва нагоре по стълбите към работилницата си. Изглежда, тази нощ ще спи и няма да работи.

— Видяхте ли някоя нова материализация на духове чрез цветя? — питам аз.

— Не, но си поръчах книги върху това.

Госпожа Крол забелязва изведнъж, че си е забравила изкуствените зъби и избяга отдавна. Курт Бах поглъща с поглед на познавач голите, мургави рамене на Лиза, но се отстранява, понеже не намира взаимност.

— Ще умре ли старият? — пита Лиза.

— Навярно — отвръща Георг. — Чудно, че отдавна не е умрял. Лекарят излиза от къщата на Кнопф.

— Какво му е? — пита Георг.

— Черният дроб. Отдавна е трябвало да се случи. Не вярвам този път да му се размине. Всичко е разрушено. Ден-два и ще свърши.

Появява се жената на Кнопф.

— Значи, нито капка алкохол! — казва й лекарят. — Проверихте ли в спалнята му?

— Навсякъде, господин докторе. Дъщерите ми и аз. Намерихме още две бутилки от това дяволско питие. Ето!

Тя донася бутилките, отпушва ги и иска да ги излее.

— Чакайте — казвам аз. — Сега това не е необходимо. Главното е да не ги докопа Кнопф, нали, докторе?

— Разбира се.

Разнася се силна миризма на хубава житена ракия.

— Ами какво да я правя в къщи? — вайка се госпожа Кнопф. — Намира я навсякъде. Той е голям копой.

— Тази грижа може да ви бъде спестена.

Госпожа Кнопф предава по една бутилка на лекаря и на мене. Докторът ме поглежда.

— Един гледа сватба, а друг. — брадва — казва той и си отива.

Госпожа Кнопф затваря вратата зад себе си. Само Лиза, Георг и аз сме още вън.

— Лекарят също смята, че старият ще умре, нали? — пита Лиза.

Георг кима утвърдително. Неговата пурпурна пижама изглежда черна в късната нощ. Лиза трепери от студ, но не си отива.

— Сервус — казвам аз и ги оставям сами.

Отгоре виждам вдовицата Конерсман, която патрулира като сянка пред къщата си. Тя все още дебне Брюгеман. След известно време чувам как вратата долу се затваря полека. Втренчвам се в нощта и мисля за Кнопф, а после за Изабела. Тъкмо когато ми се доспива, виждам как вдовицата Конерсман пресича улицата. Тя навярно мисли, че Брюгеман се е скрил и осветява нашия двор, за да го търси. Пред мене, до моя прозорец, все още си стои старата водосточна тръба, с която плашех някога Кнопф. Сега почти се разкайвам, но след това съглеждам местещия се светлинен кръг по двора и не мога да устоя на изкушението. Навеждам се предпазливо напред и шепна с дълбок глас в тръбата:

— Кой ме безпокои тук? — и прибавям една въздишка.

Вдовицата Конерсман се вдървява напълно. После светлинният кръг затрептява френетично из двора и паметниците.

— Нека бог се смили и над твоята душа… — шепна аз.

На драго сърце бих говорил с тембъра на Брюгеман, но се въздържам — за това, което казах досега, Конерсман не може да ме даде под съд, ако узнае какво става.

Вдовицата не узнава това. Тя се промъква покрай стената към улицата и се втурва към своята къщна врата. Чувам още, че се разхълцва, после всичко утихва.

Внимателно изгонвам бившия пощенски раздавач Рот — дребен мъж, чийто служебен участък през време на войната беше нашият квартал. Рот беше чувствителен човек и вземаше много присърце това, че през онези години толкова често трябваше да става вестоносец на нещастия. През мирновременните години хората го посрещаха радостно, когато донасяше поща; през войната обаче той все повече и повече взе да се превръща във фигура, която вдъхваше само страх. Носеше повиквателните заповеди за армията и очакваните с ужас служебни пликове със съдържанието: „Паднал на полето на честта“; колкото повече продължаваше войната, толкова по-често Рот носеше такива пликове, а неговото идване събуждаше скръб, проклятия и сълзи. Когато един ден трябваше да връчи на самия себе си един от тези пликове, а една седмица по-късно — втори, с него беше свършено. Той стана тих, заболя от кротка лудост и управлението на пощата трябваше да го пенсионира. По този начин, както толкова много други, и той беше осъден на бавна гладна смърт през време на инфлацията, тъй като всички пенсии се преоценяваха винаги прекалено късно. Неколцина познати се погрижиха за самотния стар човек и няколко години след войната той започна пак да излиза; но духът му остана помрачен. Рот мисли, че все още е раздавач и обикаля с една стара пощенска фуражка, за да носи известия на хората; но след лошите сега иска да носи добри. Събира където намери стари пликове и пощенски картички и след това ги раздава като съобщения от руски пленнически лагери. При това казва, че тия, които сме мислели за мъртви, били още живи. Те не били загинали. Скоро щели да се върнат у дома си.