Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Не разваляй всичко, Рудолф! Защо, щом получиш нещо, което си желал, веднага трябва да го разваляш?

— Да — казвам аз. — Защо?

— Огънят без дим и пепел. Не го разваляй. Сбогом, Рудолф. „Какво е това? — мисля аз. — Прилича на театрално представление, но все пак не е! Нима е сбогуване? Но ние толкова често сме се сбогували всяка вечер!“ Държа здраво Изабела.

— Оставаме заедно — казвам аз.

Изабела кима и слага глава на рамото ми; изведнъж чувствувам, че плаче.

— Защо плачеш? Ние сме щастливи!

— Да — казва тя, целува ме и се освобождава. — Сбогом, Рудолф.

— Защо казваш сбогом? Та ние не се разделяме! Утре пак ще дойда.

Изабела ме поглежда.

— Ах, Рудолф — казва тя, като че пак не може да ми изясни нещо. — Възможно ли е да умрем, щом не можем да си вземем сбогом?

— Да — повтарям аз. — Как? И това не го разбирам. Нито едното, нито другото.

Стоим пред отделението, в което тя живее. В салона няма никой. Върху едно плетено кресло е сложен някакъв много пъстър плат.

— Ела — казва неочаквано Изабела.

Колебая се един момент, но сега за нищо на света не мога пак да кажа „не“, и затова се изкачвам с нея по стълбите. Тя влиза в стаята си, без да погледне назад. Аз спирам на вратата. Изабела захвърля с бързо движение леките, златисти обувки от краката си и ляга на леглото.

— Ела! — казва тя. — Рудолф!

Сядам до нея. Не искам още веднъж да я разочаровам, но не зная и какво да правя; не бих знаел какво да кажа, ако влезе някоя сестра или Вернике.

— Ела — повтаря Изабела Отпускам се назад и тя ляга на ръката ми.

— Най-после — шепне тя. — Рудолф — и след като няколко пъти си поема дълбоко въздух, заспива.

В стаята става тъмно. Прозорецът избледнява в настъпващата нощ. Чувам дишането на Изабела и от време на време неясно бърборене в съседните стаи. Изведнъж тя се събужда. Отблъсква ме от себе си и усещам как тялото й се вдървява. Дъхът й спира.

— Аз съм — заговарям й. — Аз, Рудолф.

— Кой?

— Аз, Рудолф. Останах при тебе.

— Тука ли спа?

Гласът й се променя. Той е висок и задъхан.

— Останах тук — казвам аз.

— Върви си! — шепне тя. — Върви си веднага! Не зная дали ме разпознава. Питам я\ — Къде е ключът на лампата?

— Не пали лампата! Не пали лампата! Върви си! Върви си!

Ставам и пипнешком търся вратата.

— Не се страхувай, Изабела — казвам аз.

Тя мърда в леглото си, като че се опитва да се завие.

— Върви си, де! — шепне с високия си, променен глас.

— Иначе ще те видят, Ралф! Бързо!

Затварям вратата след себе си и слизам по стълбите. Долу седи дежурната сестра. Тя знае, че имам позволение да посещавам Изабела.

— Спокойна ли е? — пита сестрата.

Кимам утвърдително и се запътвам през градината към вратата, през която влизат и излизат здравите. „Какво беше това пък сега? — мисля аз. — Ралф? Кой може да бъде той? Тя никога досега не ме е наричала така. И какво искаше да каже с това — че не би трябвало да ме виждат? Нали съм бил толкова често вечер в нейната стая“.

Слизам към града. „Любов“ — мисля аз и отново ми идват на ум моите високопарни приказки. Чувствувам почти непоносим копнеж, някакъв далечен ужас, чувствувам се почти като беглец; все по-бързо и по-бързо вървя към града с неговата светлина, топлина, вулгарност, нищета, делничност, с неговото здраво отрицание на тайните и хаоса, каквото име и да му дават.

През нощта се събуждам от много гласове. Отварям прозореца и виждам, че мъкнат фелдфебела Кнопф към дома му. Това не се е случвало никога досега, до ден днешен той всякога се е връщал със собствените си крака, дори когато ракията е бликала от очите му. Охка силно. Наоколо светват няколко прозореца.

— Проклет пияница! — крещи някой от един прозорец. Това е вдовицата Конерсман, която дебне там. Няма какво да прави и е клюкарката на улицата. Аз подозирайте тя отдавна наблюдава и Георг и Лиза.

— Затваряйте си устата! — отговаря от тъмната улица някакъв анонимен герой.

Не зная дали той познава вдовицата Конерсман. Във всеки случай след една секунда на нямо възмущение се излива такава помия от ругатни срещу мъжете, Кнопф, нравите на града, на страната и човечеството, че цялата улица кънти. Най-сетне вдовицата млъква. Последните й думи са, че ще уведоми Хинденбург, епископа, полицията и работодателя на непознатия герой.

— Млък, отвратителна устатнице! — отвръща мъжът, който, изглежда, има необикновена съпротивителна сила под закрилата на мрака. — Господин Кнопф е тежко болен. Щеше да бъде по-добре, ако вие бяхте на негово място.