Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

От национален пророк Хайнрих отново става търговец на надгробни камъни.

— Ще дойда с вас — заявява с досада той и оставя златната монета на масата.

Курт Бах я вижда и посяга към нея.

— Това бяха времена — казва замечтано той.

— Значи, и за вас — отвръща Георг. — Че какви времена бяха те за вас?

— Тогава цъфтеше свободното изкуство! Хлябът струваше няколко пфенига, една ракия — петаче, животът беше пълен с идеали, а с няколко такива жълтици човек можеше да замине за обетованата земя Италия, без да се страхува, че при пристигането те няма да струват вече нищо.

Бах целува орела върху златната монета, оставя я и отново остарява с десет години. Хайнрих и той изчезват.

На тръгване Хайнрих извиква — с мрачна заканителност върху затлъстялото си лице:

— Ще се търкалят глави!

— Какво беше това? — питам учудено Георг. — Не беше ли една от обичайните фрази на Вацек? Да не би да сме в навечерието на някое побратимяване между враждебните братовчеди?

Георг замислено гледа след Хайнрих.

— Може би — казва той. — Тогава става опасно. Знаеш ли кое е най-отчайващото. В 1918 година Хайнрих беше свиреп противник на войната. Междувременно е забра вил всичко, което го беше направило такъв, и тя отново му изглежда като весело приключение. — Георг прибира монетата от двадесет марки в джоба на жилетката си. — Всичко се превръща в приключение, щом след него човек е оцелял. Това е отвратително! И колкото по-страшни са били нещата някога, толкова по-приключенски стават в спомените ни. За войната биха могли да бъдат истински само мъртвите; само те са я изживели напълно.

Георг ме поглежда.

— Изживели? — казвам аз. — Като са измрели.

— Те и онези, които няма да я забравят — отвръща той. — Но те са малцина. Нашата проклета памет е като сито. Иска да продължава да живее. А това е възможно само чрез забравата.

Георг си слага шапката.

— Ела — казва той. — Да видим нашата жълтица как ви времена ще извика в паметта на Едуард Кноблох.

— Изабела! — казвам дълбоко учуден аз.

Виждам я да седи на терасата пред павилиона за неизлечимо болните. У нея няма нищо от треперещото измъчено същество, което видях последния път. Очите й са ясни, лицето й е спокойно и тя ми изглежда по-хубава от всеки друг път… Но това може да се дължи и на контраста в сравнение с последния път.

Следобед валя и градината блести от влага и слънце. Над града плават облаци всред чиста, средновековна синева, а безбройните фасади с прозорци са се превърнали в галерии от огледала. Без да държи сметка за времето, Изабела е облечена във вечерна рокля от много мек, черен плат и е обута със своите златни обувки. На дясната й ръка виси наниз от смарагди — той сигурно струва повече от цялата наша фирма, заедно със склада, къщите и доходите през последните пет години. Тя не е носила този наниз никога досега. „Днес е ден на скъпоценностите — мисля аз. — Най-напред златният Вилхелм II, а сега това!“ Но нанизът не буди в мене умиление.

— Чуваш ли ги? — пита Изабела. — Те са пили до насита и по много, и сега са спокойни, сити и доволни. Бръмчат дълбоко, като милиони пчели.

— Кои?

— Дърветата и всички храсти. Не ги ли чу как крещяха вчера, когато беше толкова сухо?

— Те могат ли да крещят?

— Разбира се. Не можеш ли да ги чуваш?

— Не — отговарям аз и гледам гривната, която искри, като че има зелени очи.

Изабела се смее.

— Ах, Рудолф, ти чуваш толкова малко! — казва нежно тя. — Ушите ти са зараснали като чемширов храст. А вдигаш толкова много шум… Затова не чуваш нищо.

— Аз ли вдигам шум? Защо?

— Не с думи. Но иначе вдигаш страшен шум, Рудолф. Често едва те понасям. Ти вдигаш повече шум от хортензиите, когато са жадни, а те са наистина големи кресльовци.

— Но какво е тъй шумно в мене?

— Всичко. Твоите желания. Сърцето ти. Недоволството ти. Твоята суетност. Нерешителността ти…

— Суетност ли? — възразявам. — Аз не съм суетен.

— Суетен си…

— Изключено! — отвръщам аз и зная, че това, което казвам, не е вярно.

Изабела бързо ме целува.

— Не ме укорявай, Рудолф. Ти все държиш толкова много на имената. А всъщност не се казваш Рудолф, нали? Как се казваш?

— Лудвиг — отговарям аз изненадан. Тя за пръв път ме пита за името ми.

— Да, Лудвиг. Никога ли не те уморява твоето име?

— Уморява ме. И от самия себе си се чувствувам уморен.

Та кима, сякаш това е най-естественото нещо на света.

— Тогава смени името си. Защо не искаш да бъдеш Рудолф? Или някой друг. Замини за някъде. Иди в друга страна. Всяко име е еднакво.