— Искаш ли да видиш нещо, което грабва сърцето почти както картина от Рембранд? — пита Георг.
— Давай!
Той взема нещо от джобната си кърпичка и го пуска на масата така, че то звънва. Минава известно време докато го позная. Разглеждаме го трогнати. Златна монета от двадесет марки. За последен път видях такава монета преди войната.
— Това бяха времена! — казвам аз. — Цареше мир, владееше сигурност, оскърбленията на величеството все още се изкупваха със затваряне в крепост, стоманеният шлем беше непознат, нашите майки носеха корсети и високи яки на блузите си с банели, лихвите се плащаха, марката беше неприкосновена като бога и всяко тримесечие човек спокойно си отрязваше купоните от държавните заеми и срещу тях получаваше злато. Дай да те целуна, блестящ символ на едно отлетяло време!
Опитвам върху дланта си колко тежи златната монета. На нея е изобразен ликът на Вилхелм. II, който сега реже дърва в Холандия и си е пуснал малка остра брадичка. Образът му върху монетата е все още с гордо засуканите нагоре мустаци, които на времето означаваха: „Постигнахме целта“. Тя действително е постигната.
— Откъде го имаш? — питам Георг.
— От една вдовица, която е наследила цяла кутия, пълна с такива монети.
— Господи! Колко ли струва?
— Четири милиарда книжни марки. Една малка къща Или десетина прекрасни жени. Цяла седмица в „Червената мелница“. Осеммесечна пенсия на някой тежко ранен във войната…
— Стига…
Хайнрих Крол влиза с велосипедните щипки на раи-раните си панталони.
— Това нещо тук би трябвало да очарова вашето верноподаническо сърце — казвам на Хайнрих и подхвърлям пред него във въздуха златната монета.
Той я хваща и я заглежда с овлажнели очи.
— Негово величество! — казва Хайнрих с умиление. — Това бяха времена! Ние още имахме своя армия!
— Изглежда, времената са били различни за различните хора — отвръщам аз.
Хайнрих ме поглежда заплашително.
— Вие навярно ще се съгласите, че онези времена бяха по-добри от днешните!
— Може би!
— Не може би! Положително! Имахме ред, имахме стабилни монети, нямахме безработни — затова пък имахме цветущо стопанство и бяхме един уважаван народ. Или и това не искате да признаете?
— Дума да не става.
— Е добре! А какво имаме днес?
— Безредие, пет милиона безработни, шарлатанско стопанство и сме един победен народ — отговарям аз.
Хайнрих е смаян. Той не е мислил, че ще победи толкова лесно.
— Е добре! — повтаря той. — Днес сме затънали до гуша в сиромашия, а тогава дебелеехме. Крайният извод на вярно и сам можете да си направите, нали?
— Не съм сигурен. Какъв е той?
— Това е толкова просто! Трябва пак да имаме кайзер и едно порядъчно, национално правителство.
— Чакайте — казвам аз. — Забравихте нещо. Забравихте важната дума „защото“. Тя обаче е сърцевината на всички злини. Тя е причината, поради която днес милиони като вас с високо вирнати носове отново тръбят наляво и надясно такива глупости. Малката дума „защото“.
— Какво? — пита Хайнрих недоумяващо. — — „Защото!“ — повтарям аз. — Думата: „защото!“ Днес имаме пет милиона безработни, имаме инфлация и бяхме победени, защото преди у нас управляваше нашето възлюбено национално правителство! Защото в манията си за величие това правителство обяви война! Защото то загуби война! Затова днес сме загазили! Защото имахме за управници нашите възлюблени дървени глави и кукли в униформи! И ние трябва не да ги връщаме на власт, за да ни тръгне по-добре, а да се пазим да не дойдат пак, защото още веднъж ще ни вкарат във война и ще загазим. Вие и вашите другари казвате: „По-рано бяхме добре, днес сме зле — значи, дайте ни пак старото правителство!“ Но истината е друга: „Днес сме зле, защото по-рано имахме старото правителство — значи нека то да върви по дяволите!“ Ясно ли е? Думичката: Защото! Вашите другари на драго сърце я забравят! Защото!
— Глупости! — казва сърдито Хайнрих. — Вие сте комунист!
Георг избухва в необуздан смях.
— Хайнрих мисли, че всеки, който не стои мирно с поглед надясно, е комунист.
Хайнрих изпъчва гърди, за да отговори ядовито. Образът на неговия кайзер му вдъхва сила. Но в този момент влиза Курт Бах.
— Господин Крол — обръща се той към Хайнрих, — къде трябва да стои ангелът: отдясно или отляво на текста: „Тук почива майстор-тенекеджията Кварц“?
— Какво?
— Ангелът от релефа върху „надгробния камък“ на Кварц.
— Отдясно, разбира се — казва Георг. — Ангелите стоят винаги отдясно.
Читать дальше