Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Право… — отвръща Вернике с безкрайно презрение. — Колко е приятен един честен убиец в сравнение с някой защитник на правото като вас! Какво разбирате вие от право? А още по-малко разбирате от състрадание, защото сте схоластичен сантименталист!

Той вдига чашата си, хили се и спокойно се взира във, вечерта. Изкуствената светлина в стаята става все по-златиста върху кафявите и пъстри ръбове на книгите. Тя никога не изглежда тъй скъпа и символична както тук горе, където нощта е същевременно полярна нощ на мозъците.

— Нито едното, нито другото не е било предвидено при сътворението на света — казвам аз. — Но аз не мога да се примиря, и ако за вас това означава човешка не пригодност, с удоволствие бих останал цял живот такъв.

Вернике става, взема шапката си от закачалката, слага я на главата си, сваля я, за да ме поздрави, а след това я окачва обратно на закачалката и отново сяда.

— Да живее доброто и красивото! — казва той. — Именно това исках да кажа. А сега си вървете! Време е за вечерна визитация.

— Не можете ли да дадете на Женевиев Терховен някакво приспивателно средство? — питам аз.

— Мога; но това няма да я излекува.

— Защо не й дадете поне днес малко спокойствие.

— Ще й дам спокойствие. Ще й дам и приспивателно средство. — Той ми намига. — Вие бяхте днес по-добър от цял лекарски колегиум. Много ви благодаря.

Поглеждам го нерешително. „По дяволите неговите поръчения — мисля си. — По дяволите неговият коняк! По дяволите и неговите богоподобни изрази!“ — Някое силно средство за сън — казвам аз.

— Най-доброто, което има. Били ли сте някога на Изток? В Китай?

— За какво бих могъл да отида в Китай?

— Аз съм бил там — казва Вернике. — Преди войната. През време на наводненията и глада.

— Да — казвам аз. — Мога да си представя какво следва сега, но не искам да го чуя. Достатъчно съм чел за него. Ще идете ли веднага при Женевиев Терховен? Най-напред при нея?

— Най-напред при нея. И ще я оставя на мира. — Вернике се усмихва. — Затова пък сега ще смутя малко спокойствието на нейната майка.

— Какво искаш, Ото? — питам аз. — Днес нямам никакво желание да разисквам върху ритъма на одата! Върви при Едуард!

Ние седим в стаята на клуба на поетите. Дошъл съм, за да мисля за нещо друго, вместо за Изабела; но изведнъж всичко тук ми опротивява. За какво е това звънтене на рими? Светът дими от страх и кръв. Зная, че това е ужасно евтино умозаключение, а на всичкото отгоре и невярно, но съм много уморен, за да продължавам сам да се улавям, че се занимавам с драматизирани баналности.

— И така, какво става? — питам аз.

Ото Бамбус ме поглежда като кукумявка, която се е наяла с мътеница.

— Бях там — казва той укорително. Още веднъж. Отначало настървявате някого, а след това не искате вече да го знаете!

— Така е винаги в живота. Къде си бил?

— На Банщрасе. В публичния дом.

— Какво ново има в това? — питам разсеяно. — Ние всички заедно бяхме там, платихме за тебе, а ти офейка. Трябва ли да ти издигнем статуя заради това?

— Бях още веднъж там — казва Ото. — Сам. Чуй най-сетне!

— Кога?

— След вечерта в „Червената мелница“.

— Е, и какво? — питам аз неохотно. — Пак ли избяга пред фактите на живота?

— Не — заявява Ото. — Този път не избягах.

— Моите почитания! С Железния кон ли беше? Бамбус се изчервява.

— Това е все едно.

— Добре — казвам аз. — Защо говориш тогава на тази тема? Не си придобил някакъв изключителен опит. Доста много хора в света спят с жени.

— Не ме разбираш. Става дума за последиците.

— Какви последици? Аз съм убеден, че Железния кон не е болен. Човек винаги лесно си въобразява такова нещо, особено в началото.

Лицето на Ото добива измъчен вид.

— Не искам да кажа това! Не разбираш ли защо го на правих. Моите два цикъла вървяха много добре, особено „Жената в пурпур“, но мислех, че ми е нужно повече вдъхновение. Исках да завърша цикъла, преди да се върна на село. Затова отидох още веднъж на Банщрасе. Този път стана както трябва. И представи си, оттогава: нищо! Нищо! Нито ред! Просто — засечка! А би трябвало да бъде обратното.

— Но това е страшно нещастие за човек на изкуството!

— Можеш да се смееш колкото искаш — казва Бамбус развълнуван. — Но аз не мога да мръдна нито ред напред! Единадесет сонета са завършени безупречно, а при дванадесетия се случи това нещастие! Просто не върви вече! Въображението пресекна! Край! Свършено!

— Това е проклятието на осъществяването — казва Хунгерман, който току-що е дошъл и както изглежда знае за случая. — То изчерпва всичко. Един гладен мъж мечтае за ядене. На сития то е противно.