Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Остави! — казва тя. Гласът й също се променя.

— Добре, да оставим това. Няма нужда да го зная. Аз чакам. Нейните очи светят гладки, като влажен аспид в последната светлина. Цялата дрезгавина на вечерта сякаш се е събрала в тях, тя ме поглежда надменно и подигравателно. — Много ти се искаше, нали? Не сполучи, шпионино! Без причина се разгневявам, макар да зная, че тя е болна и тези преломи в съзнанието й идват светкавично.

— Върви по дяволите — казвам аз ядосан. — Какво ме интересува всичко това!

Виждам, че лицето й отново се променя; но аз излизам бързо, изпълнен от необяснима възбуда.

— И какво? — пита Вернике.

— Това е всичко. Защо ме изпратихте при нея? Нищо не се е оправило. Не ме бива за болногледач. Нали виждате — вместо да говоря с нея внимателно, аз я нахоках и побягнах.

— Така е било по-добре, отколкото предполагате. — Вернике изважда зад книгите си една бутилка и две чашки и налива. — Коняк — казва той — Бих желал да зная само едно нещо: как е усетила, че майка й е отново тук.

— Майка й тук ли е?

Вернике кима утвърдително.

— От завчера. Тя още не я е виждала. И през прозореца не е могла.

— Защо да не е могла?

— Би трябвало да се надвеси от прозореца и да има очи като далекоглед. — Вернике разглежда цвета на своя коняк. — Но понякога този вид болни проявяват усет за подобни неща. Може би е отгатнала. Аз я насочих.

— Защо? — питам доктора. — Сега тя е по-болна, от колкото всеки друг път, когато съм я виждал.

— Не е — отвръща Вернике.

Оставям чашата си и поглеждам дебелите книги в библиотеката му.

— Тя е толкова нещастна, че да ти се обърнат червата.

— Нещастна — да; но не и по-болна.

— Трябваше да я оставите на мира… така, както беше през лятото. Беше щастлива. Сега… това е ужасно.

— Да, ужасно е — казва Вернике. Почти така е, сякаш всичко, което си въобразява, наистина се сбъдва.

— Тя седи като в някоя килия за инквизиция.

Вернике кима в знак на съгласие.

— Навън винаги смятат, че такова нещо вече няма. А то съществува. Тук. Всеки има собствена килия за инквизиции — в главата си.

— Не само тук.

— Не само тук — съгласява се Вернике и отпива глътка коняк. — Но тук мнозина имат такава килия. Искате ли да се убедите? Вземете една бяла престилка. Скоро ще стане време за вечерна визитация.

— Не — казвам аз. — Спомням си за последния път.

— Това беше войната, която все още бушува при нас. Искате ли да видите друго отделение?

— Не. Спомням си и за него.

— Вие не сте видели всичко, а само някои отделения.

— Достатъчни ми са.

Спомням си съществата, които седмици наред стоят в ъглите, сгърчени и вдървени като мумии, или неспокойно се блъскат в стените, катерят се по леглата и с избелени очи хъркат и крещят в усмирителни ризи. Безшумните бури на хаоса трещят над тях, а към техните черва, тестиси и прешлени посягат изотдолу червеи, хищни нокти, рибени люспи — лигавият, безног, виещ се пра-живот, пълзенето преди мисленето, жалкото съществувание — за да ги принизи до сивото първично разлагане, обратно към люспестите тела и безокото гърчене… Крещейки като обхванати от паника маймуни, те се спасяват върху последните голи клони на своя мозък, безсмислено бъбрят, подгонени от надигащия се хаос, в сюблимен, ужасяващ страх; но това не е от страх на мозъка, а нещо по-лошо — страх на клетките пред гибелта, вик над всички викове, страх над всички страхове, смъртен страх — не на индивида, а на кръвоносните съдове, клетките, кръвта, на подсъзнателната интелигентност, над които мълчаливо господствуват черният дроб, жлезите, кръвообращението и пламъкът а човешкия череп.

— Добре — казва Вернике. — Тогава си пийте коняка. Зарежете вашите екскурзии в подсъзнанието и прославяйте живота.

— Защо? Защото всичко е така чудесно наредено? Защото всеки изяжда някой друг, а после и себе си?

— Защото живеете, вий, безобиден таласъме! За проблема на състраданието сте още премного млад и зелен. Някога, когато станете достатъчно възрастен, ще забележите, че той не съществува.

— Аз имам известен опит.

Вернике махва отрицателно с ръка.

— Не си придавайте толкова важност, драги фронтовако! Това, което знаете, не спада към метафизичния проблем на състраданието… то принадлежи към общото слабоумие на човешката раса. Голямото състрадание започва другаде… и свършва също другаде… отвъд вопиещите страдалци като вас и отвъд търговците на утеха като Бодендик…

— Добре, драги свръхчовеко — казвам аз. — Но това дава ли ви право да развихряте по свое усмотрение в поверените ви човешки глави ада, чистилището или флегматичната смърт?