Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Ние посягаме към салама и сиренето и отваряме бутилките бира. Канарчето получава лист салата и започва да славослови живота, без да знае дали е атеист или не. Курт Бах повдига лицето си с цвят на пръст и подушва.

— Мирише на звезди — обяснява той.

— Какво? — Вилке слага бутилката си в талаша.

— Това пък сега какво значи?

— В полунощ светът мирише на звезди.

— Зарежи шегите! Как може някой да иска да живее, когато не вярва в нищо и говори така?

— Да не искаш да ме върнеш към религията? — пита Курт Бах. — Ти ли, мним наместнико на бога?

— Не, не! Или да, от мене да мине. Не изшумоля ли нещо там?

— Да — казва Курт. — Любовта.

Отново чуваме как вън някой предпазливо се промъква. Втора любовна двойка изчезва в гората от паметници. Вижда се бялото петно от роклята на преминаващото момиче.

— Защо в същност хората изглеждат по-иначе, когато са мъртви? — пита Вилке. — Дори близнаците.

— Защото вече не са обезобразени — отвръща Курт Бах.

Вилке престава да дъвче.

— Как така?

— От живота — казва монистът.

Вилке отпуска надолу мустаците си и продължава да дъвче.

— По това време май бихте могли да престанете с вашите глупости! Няма ли нищо свято за вас?

Курт Бах се смее безгласно.

— Бедна душице! Ти винаги трябва да имаш нещо, за което да се хванеш здраво.

— А ти?

— Аз също. — Очите върху глинестото лице на Бах блестят като стъклени. Синът на природата обикновено е затворен човек и не е нищо повече, освен един несполучил скулптор с разбити мечти; но понякога в него избликват първообразите на тези мечти, такива, каквито са били преди двадесет години, и тогава той отведнъж се превръща в закъснял фавн с-видения.

В двора нещо пращи, шепне се и някой отново се промъква.

— Преди две седмици вън стана скандал — казва Вилке. — Един шлосер забравил да си извади сечивата от джобовете и през време на бурния акт те така злополучно се разместили, че дамата неочаквано била убодена от едно остро шило. С един скок тя станала, грабнала един малък бронзов венец и ударила механика по главата… Нищо ли не сте чули? — пита ме той.

— Не.

— Така му надянала, значи, бронзовия венец зад ушите, че той не може да го свали. Аз светвам лампата и питам какво става. Момъкът си глътва езика от страх и хуква с бронзовия венец на главата като някой римски държавник… Вие не забелязахте ли, че бронзовият венец липсва?

— Не.

— Такива ми ти работи! Той, значи, хуква навън, като че рой оси го гонят. Аз тичам долу. Госпожицата стои още в двора и си гледа ръката. „Кръв! — казва тя. — Той ме убоде! И то в такъв момент!“ Гледам шилото на земята и се мъча да разбера какво е станало. Повдигам шилото. „Това може да причини отравяне на кръвта — казвам й аз. — Много е опасно! Ако е пръст, може да се превърже; а задника не може. Дори когато е толкова прелестен като вашия.“ Тя се изчервява…

— Как можа да видиш това в тъмнината? — пита Курт Бах.

— Имаше луна.

— И при луна изчервяването не се вижда.

— То се усеща — обяснява Вилке. — Тя, значи, се изчервява, но все държи роклята си отделена от тялото. Беше със светла рокля, а кръвта прави петна, които се отстраняват мъчно. „Имам йод и пластир — казвам й аз. — И съм дискретен. Елате!“ Тя дойде и дори не се уплаши. Вилке се обръща към мене.

— Това е хубавото на вашия двор — казва той въодушевено. — Който се люби между паметници, не се страхува и от ковчези. По тази причина след йода, пластира и глътка портвайн ковчегът на великана можа да послужи за още една цел.

— Любовно ложе ли стана? — питам аз, за да съм сигурен.

— Истинският кавалер се наслаждава и мълчи — отвръща Вилке.

В този момент луната се показва между облаците. Долу мраморът свети в бяло, кръстовете блещукат в черно, а между тях виждаме пръснати четири любовни двойки — две в склада за мрамор и две — сред гранита. За миг всичко притихва и се вцепенява от изненада; сега има само две възможности — бягство или пълно безразличие към изменилото се положение. Бягството не е толкова безопасно; наистина, изчезваш в един миг, но затова пък получаваш такъв нервен шок, който може да доведе до полово безсилие. Зная това от един ефрейтор, който бил изненадан веднъж в гората с една готвачка от някакъв вицефелдфебел на пионерите. Беше свършен за цял живот и след две години жена му се разведе с него.

Любовните двойки постъпват правилно. Като запазващи се от опасност елени те въртят глави… След това, отправили очи към единствения осветен прозорец — нашия, — който и преди беше на същото място, те остават неподвижни, като че Курт Бах ги е изваял. Това е картината на невинността, в краен случай само малко смешна, каквито са и скулпторите на Бах. Веднага след това сянката на един облак така поглъща луната, че в тази част на градината става тъмно и само обелискът е още осветен. Но кой стои там — някакъв блещукащ фонтан ли е това? Не — пикаещият Кнопф, сякаш статуята в Брюксел, позната на всеки войник, който е бил в отпуск в Белгия.