Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Тя пак отваря черното кожено портмоне. Аз й казвам цената, смутен като Вилке, и добавям:

— Днес всичко се смята в милиони и милиарди.

Странно, но понякога човек може да познае дали хората са порядъчни и почтени или не са според това как сгъват парите. Жената разтваря банкнота след банкнота и ги слага на масата до мострите от гранит и варовик.

— Бяхме спестили парите за училището — казва тя. Сега вече изобщо не биха стигнали, но за този случай са точно — Изключено! — казва Ризенфелд. — Имате ли въобще представа колко струва черният, шведски гранит? Той идва от Швеция, млади човече, и не може да се плаща с полици в германски марки! Той струва чужда валута! Шведски крони! Имаме само още няколко блока, за приятели! Последните! Те са като синкаво-бели диаманти. Давам ви един заради вечерта с мадам Вацек… Но два! Да не сте си загубили ума? Все едно да поискам от Хинденбург да стане комунист.

— Ама че идея! • — Е добре! Вземете тази скъпоценност и не се опитвайте да изтръгнете от мене повече отколкото вашият шеф. Тъй като сте и резсилен, и директор на канцелария, няма защо да се стараете да авансирате в службата.

— Сигурно няма защо. Аз се старая само от чиста любов към гранита. От платоническа любов дори. Не искам даже да го продавам.

— Не искате? — пита Ризенфелд и си налива чаша ракия.

— Не — отвръщам аз. — Не искам нищо друго, освен да си сменя професията.

— Пак ли? — Ризенфелд бута креслото си така, че да може да вижда прозореца на Лиза.

— Този път наистина.

— Ще се върнете към даскалъка?

— Не — казвам аз, — не съм вече толкова наивен. А и въображението ми поотслабна. Не знаете ли нещо за мене? Вие толкова много пътувате.

— Какво? — пита Ризенфелд незаинтересувано.

— Нещо в някой голям град. Ако щете, и разсилен в някой вестник.

— Останете си тука — казва Ризенфелд. — Тука сте на мястото си. Ще съжалявам, ако ви няма. Защо искате да се махнете?

— Не мога да ви обясня точно. Ако бих могъл да направя това, нямаше да бъде толкова необходимо. И аз не винаги зная защо — само от време на време. Тогава обаче ми е страшно ясно.

— А сега ясно ли ви е?

— Сега ми е ясно.

— Боже мой! — казва Ризенфелд. — Някой ден много ще желаете да се върнете тук!

— Сигурно. Затова искам да се махна.

Ризенфелд изведнъж трепва конвулсивно, като че е пипнал електрически контакт с влажни ръце. Лиза е светнала лампата в своята стая и се показва на прозореца. Тя, изглежда, не ни забелязва в нашата полутъмна канцелария и бавно съблича блузата си. Под блузата й няма нищо.

Ризенфелд въздъхва шумно.

— Гръм и мълния! О, боже мой, какви гърди! Върху тях спокойно може да се сложи цяла халба бира и чашата няма да падне!

— Ето още една идея! — казвам аз. Очите на Ризенфелд искрят.

— Госпожа Вацек постоянно ли прави така?

— Тя е доста нехайна. Никой не може да я види… освен нас тук, разбира се.

— Човече! — казва Ризенфелд. — И вие искате да се откажете от такава една позиция? Глупак!

— Да — отвръщам аз и замълчавам, докато Ризенфелд се промъква като някой вюртембергски индианец към прозореца, с чаша в едната ръка и с бутилката житена ракия — в другата.

Лиза вчесва косите си.

— Някога исках да стана скулптор — казва Ризенфелд, без да я изпуска от очи. — За такъв обект си заслужава! Дявол да го вземе, колко много неща може да пропусне човек!

— Искахте да станете скулптор на гранит?

— Какво значение има това?

— При гранита моделите остаряват преди още произведението на изкуството да е завършено — казвам аз. — Толкова е твърд. При вашия темперамент бихте могли да работите най-многото с глина. Иначе бихте завещали на потомството само незавършени произведения.

Ризенфелд стене. Лиза си е свалила полата, но веднага след това загасва лампата, за да отиде в друга стая. Шефът на Оденвелдските заводи остава още известно време залепен на прозореца, после се обръща.

— На вас ви е лесно! — мърмори той. — Никакъв дявол не се е вселил в душата ви. Най-много някоя кротка овчица.

— Merci — казвам аз. — И у вас не се е вселил дявол, а само козел. Има ли още нещо?

— Едно писмо — обяснява Ризенфелд. — Искате ли да предадете едно писмо от мене?

— На кого?

— На госпожа Вацек! На кого другиго?

Аз мълча.

— Ще се помъча да ви намеря нова служба — казва Ризенфелд.

Аз продължавам да мълча и поглеждам леко потящия се, възпрепятствуван в развитието си скулптор. Държа на нибелунгската си вярност към Георг, ако ще да ми струва и моето бъдеще.