Гледам го как стои долу като централната фигура от групата „Лаокоон“, борейки се с невидимите змии на безчестието и разжалването. Минава ми през ум, че той стои там долу както аз преди един час и в стомаха ми отново започва да ври. Обхваща ме неочаквано състрадание — към Кнопф и към самия мен. Ставам по-човечен.
— Е добре — шепна аз. — Ти не заслужаваш, но аз искам да ти дам още един шанс. Ще бъдеш понижен само в ефрейтор, и то условно. Ако де края на септември пикаеш като цивилизован човек, ще бъдеш повишен обратно в подофицер; до края на октомври — в сержант; до края на ноември — във вицефелдфебел; след това за Коледа — отново в действуващ ротен фелдфебел в запаса, разбра ли?
— Тъй вярно, господин… господин… — Кнопф търси правилното обръщение. Страхувам се, че се колебае между величество и бог, и навреме го прекъсвам.
— Това е последната ми дума, ефрейтор Кнопф! И да не си помислил, свиня такава, че след Коледа можеш пак да започнеш! Тогава е студено и няма да можеш да заличиш следите си. Те ще замръзнат. Ако се изправиш само още веднъж до обелиска, ще получиш електрически удар и възпаление на простатната жлеза, от болки ще ти се изкривят краката. А сега марш, фашкия с галуни такава!
Кнопф изчезва с необикновена бързина в тъмнината на своята къщна врата. Чувам тих смях откъм канцеларията. Лиза и Георг са наблюдавали зрелището.
— Фашкия с галуни — кикоти се дрезгаво Лиза. Един стол пада, изтрополява се и вратата на стаята за размишления на Георг се заключва. Веднъж получих от Ризенфелд бутилка холандска житена ракия с посвещение то: „За много тежки часове“. Изваждам я сега. Върху четвъртитата бутилка блести етикетът: Friesscher Genewer van P. Bokma, Leenwarden Отварям я и си наливам една голяма чаша. Ракията е силна и ароматична и не ме наругава.
Дърводелецът на ковчези Вилке поглежда смаяно жената.
— Защо не вземете два малки? — пита той. — Не струват много повече.
Жената клати глава.
— Те трябва да бъдат заедно.
— Но вие можете да ги погребете в един гроб — казвам аз. — Тогава ще бъдат заедно.
— Не, не съвсем.
Вилке се почесва по главата.
— Какво мислите по този въпрос? — пита ме той.
Жената е загубила две деца. И двете са умрели в един и същи ден. Сега тя иска за тях не само общ надгробен камък, но и двете да бъдат в един ковчег, нещо като двоен ковчег. Затова доведох Вилке в канцеларията.
— За нас работата е проста — казвам аз. — Един над гробен камък с два надписа — това се случва всеки ден.
Има дори семейни надгробни камъни с шест и осем над писа.
Жената кима.
— Точно така! Те трябва да бъдат заедно. Винаги бяха заедно.
Вилке изважда дърводелски молив от джоба на жилетката си.
— Ще изглежда доста странно. Ковчегът ще стане много широк. Почти квадратен: децата са още твърде малки. На колко години са?
— Четири и половина. Вилке чертае.
— Като квадратен сандък — обяснява той. — Не искате ли все пак…
— Не — прекъсва го жената. — Трябва да останат заедно. Те са близнаци.
— Може и за близнаци да се направят много хубави, малки отделни ковчези, лакирани в бяло. Формата е по-приятна. Един такъв къс двоен ковчег е груб на вид…
— Това ми е все едно — казва жената упорито. — Те имаха двойна люлка и двойна детска количка, и сега трябва да имат двоен ковчег. Трябва да останат заедно.
Вилке чертае отново. Не излиза нищо друго освен квадратен сандък, дори и като е с виещ се бръшлян на капака. При възрастни би разполагал с повече пространство; но децата са много къси.
— Не зная даже позволено ли е това — прави последен опит Вилке.
— Защо да не е позволено?
— Необикновено е. — т Необикновено е и това, че две деца умират в един и същи ден — казва жената.
— Вярно, особено когато са близнаци. — Вилке проявява неочакван интерес. — И от една и съща болест ли бяха болни?
— Да — отвръща твърдо жената. — От една и съща болест. Родиха се след войната, когато нямаше какво да се яде. Близнаци… Аз нямах мляко дори за едно дете…
Вилке се навежда напред.
— От една и съща болест! — В очите му трепти научно любопитство. — Казват, че при близнаци такова не що се случва често. Астрологически…
— Какво ще стане с ковчега? — питам аз. Жената изглежда няма желание да води дълъг разговор на тази тъй привлекателна за Вилке тема.
— Мога да опитам — казва дърводелецът. — Но не зная дали е позволено. Вие знаете ли? — пита ме той.
— Може да се запита в управлението на гробищата.
Читать дальше