Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Изабела не става. Тя се свива на земята като някакъв бял гущер и съска срещу мене клетви, оскърбления, цял поток от произнасяни шепнешком файтонджийски, войнишки и курвенски псувни, псувни, които аз дори не съм чувал, оскърбления, които нараняват като нож и шибат като бич, думи, които никога не бих допуснал, че мога да чуя от нея, думи, на които се отговаря само с юмруци.

— Успокой се — казвам аз.

Изабела се смее.

— Успокой се! — подражава ми тя. — Това е всичко, което знаеш! Успокой се! Върви по дяволите! — съска тя изведнъж по-високо. — Върви, страхопъзльо, евнух такъв…

— Дръж си устата — казвам й разсърден. — Или…

— Какво, или? Опитай се, де!

Тя се извива срещу мене на земята като дъга, подпряла ръцете си назад, с безсрамно движение, устата й е отворена в презрителна гримаса.

Гледам я втренчено. Тя би трябвало да ме отврати, но не ме отвращава. Дори в това неприлично положение тя няма нищо общо с блудството, въпреки всичко, което бълва и върши; и в него, и в нея има нещо отчаяно, диво и невинно, аз я обичам, бих искал да я вдигна и отнеса, но не зная къде, вдигам ръцете си, но те са тежки, чувствувам се безутешен и безпомощен, еснаф и провинциалист.

— Пръждосвай се! — шепне Изабела от земята. — Ма хай се! Върви си! И никога не идвай пак! Да не си посмял да се върнеш, старец такъв, клисар, плебей! Върви си, дръвник, глупак, еснафско нищожество! Да не си посмял да се върнеш!

Сега тя ме поглежда коленичила, устата й се е смалила, очите са плоски, сивкави и зли. С лек скок тя се изправя, грабва широката си, синя пола и си тръгва, бързо и стремително, излиза с дългите си крака от алеята в лунната светлина — като гола танцьорка, която размахва синята си пола като знаме.

Искам да изтичам след нея и да й извикам да се облече; но се спирам. Не зная какво ще направи в следния миг… и се сещам, че това не се случва за първи път — някой да се появи тук горе гол на входната врата. Особено жените често правят това.

Бавно се връщам през алеята. Оправям ризата си и се чувствувам виновен, без да зная защо.

През нощта чувам как Кнопф се връща. Стъпките му показват, че е доста пиян. Наистина, след случилото се не ми е до тези работи, но тъкмо затова отивам до водосточната тръба. Кнопф се спира на пътната врата и като стар войник най-напред оглежда терена. Съвсем тихо е. Той се приближава предпазливо до обелиска. Не съм и очаквал, че запасният фелдфебел ще се откаже от своя навик само след един единствен предупредителен изстрел. Той стои сега готов за действие пред надгробния камък и отново изчаква. Главата му още веднъж се завърта внимателно наоколо. След това опитният тактик прави една лъжлива маневра; отпуска ръцете си, но това е блъф, той само се ослушва. Тогава, след като продължава да е все така тихо, фелдфебелът с удоволствие, с тържествуваща усмивка около своите нишпеански мустаци, заема привичната си поза и започва да пикае.

— Кнопф! — рева аз глухо през водосточната тръба. — Свиня такава, пак ли си тука? Не те ли предупредих?

Промяната в израза на лицето на Кнопф не е лоша. Винаги съм се отнасял с недоверие към твърдението, че от ужас човек си ококорвал очите; мисля, че в Такъв случай те по-скоро се присвиват, за да се вижда по-ясно; но Кнопф наистина опулва очи като някой изплашен кон~ при избухване на тежък артилерийски снаряд. Той дори ги върти.

— Ти не си достоен да бъдеш фелдфебел на пионерите от запаса — заявявам глухо аз. — Разжалвам те! Понижавам те във войник втори разряд, пикльо такъв! Пръждосвай се!

Някакъв дрезгав лай се изтръгна от гърлото на Кнопф.

— Не! Не! — казва пресипнало той и търси да открие мястото, откъдето говори бог. Това е ъгълът между портата и стената на неговата къща. Там няма никакъв прозорец, никакъв отвор, той не разбира откъде идва гласът.

— Свършено е с дългата сабя, с фуражката и галуните! — шепна аз. — Свършено е с разкошната униформа! Отсега нататък ти си пионер втори разряд, Кнопф, мръсно миткало такова!

— Не! — реве Кнопф, улучен право в сърцето. На един истински тевтонец по-скоро можеш да му отрежеш някой пръст, отколкото да му отнемеш титлата. — Не! Не! — шепне той и вдига ръце в лунната светлина.

— Закопчей се прилично! — командувам аз и изведнъж си спомням всичко, което ми беше подвиквала Изабела; чувствувам някакво бодване в стомаха, а воят на отчаянието връхлита като градушка върху мене.

Кнопф се подчинява.

— Само това не! — казва прегракнало той още веднъж, отметнал глава назад и нагоре към озарените от луната перести облаци. — Не прави това, господи!