Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Най-сетне Изабела се обръща. В тази светлина очите й изглеждат почти виолетови.

— Ела — казва тя и ме хваща за ръката. Ние се връщаме. Изабела се обляга на мене.

— Не бива никога да ме напускаш.

— Никога няма да те напусна.

— Никога — казва тя. — Никога е толкова кратко.

Тамяновият дим се вие на кълба от сребърните кадилници на министрантите. Бодендик се обръща с потира в ръцете си. Сестрите в своите черни дрехи коленичат смирено зад чиновете като тъмни купчинки, изпълнени с благоговение; главите са наведени, ръцете потупват прикритите гърди, които никога няма да станат майчина гръд, свещите горят, и бог е тук, в причастието, обкръжено от златни лъчи. Една жена става, отива през средната пътека напред до чина за причастие и там се хвърля на пода. Повечето от болните гледат неподвижно всред златното чудо. Изабела я няма. Отказала да ходи в черквата. По-рано ходела; сега, от няколко дни, вече не искала. Тя ми обясни това. Каза ми, че не искала вече да гледа окървавения Христос.

Две сестри повдигат болната, която се е хвърлила на пода и удря с ръце по него. Аз засвирвам Tantum ergo. Белите лица на лудите като по даден знак изведнъж се обръщат към органа. Изтеглям босвиолите и цигулките. Сестрите запяват.

Белите спирали на тамяновия дим се вият нагоре. Бодендик поставя обратно потира с причастието в дарохранителницата. Светлината на свещите трепти по изтъкания със злато и сребро копринен плат на одеждата му, върху която е извезан голям кръст, и се издига заедно с дима към големия кръст, на който от близо две хиляди години виси Спасителят, облян в кръв. Аз продължавам да свиря механично и мисля за Изабела и за това, което ми каза, а после за описанието на предхристиянските религии, което четох снощи. Боговете в Гърция били весели, те бродели от облак на облак, били доста вероломни и крайно неверни и изменчиви като хората, на които били подобни. Въплъщавали и довеждал до крайност живота в неговата многостранност и жестокост, в неговото безсмислие и красота. Изабела е права: бледният човек над мене с брадата и окървавените ръце и крака е по-друг. „Две хиляди години — мисля аз, — две хиляди години, а животът все кръжи като вихър от светлини, страстни вопли, смърт и екстаз около каменните сгради, в които са издигнати изображенията на бледния умираещ — мрачни, кървави, заобиколени от милиони бодендиковци; оловна на цвят, сянката на черквите се е впила в земята и е задушила радостта от живота — превърнала е веселия Ерос в някаква тайна, мръсна, греховна креватна история и нищо не прощава, въпреки всички проповеди за любов и опрощение, защото да прощаваш истински, значи да приемеш другия такъв, какъвто е, а не да изискваш покаяние, послушание и подчинение, преди да бъде произнесено Ego te absolve.“ Изабела чакаше вън. Вернике беше й позволил да излиза вечер в градината, когато има някой с нея.

— Какво правиш там вътре? — пита враждебно тя. — Помагаш да се прикрие всичко?

— Свирех.

— Музиката също прикрива. Повече от думите.

— Имай музика, която преобръща всичко — казвам аз.

— Музика с барабани и тромпети. Тя е донесла много не щастие на света.

Изабела ме поглежда.

— А твоето сърце? Не е ли то барабан? „Да — мисля аз, — бавен и тих барабан, но при все това ще вдигне доста шум и ще донесе твърде много нещастие, и може би тъкмо затова ще пропусна да чуя сладостния, безименен зов на живота; той все още е понятен за онези, които не противопоставят на живота своето горделиво «аз» и не искат никакви обяснения, като че са заемодавци с неоспорими права, а не мимолетни пътници без следа.“ — Докосни сърцето ми — казва Изабела, хваща ръката ми и я слага върху тънката си блуза, под гърдите. — Усещаш ли го?

— Да, Изабела.

Издърпвам ръката си, но ми се струва, че не съм я дръпнал. Вървим около малък фонтан, който ромоли в здрача, като че е забравен. Изабела потапя ръцете си в басейна и плиска водата нагоре.

— Къде се губят сънищата денем, Рудолф? — пита тя.

Аз я поглеждам.

— Може би спят — казвам предпазливо, защото зная накъде могат да ни отведат такива въпроси.

Тя потапя целите си ръце в басейна и ги задържа така. Те блестят сребристи под водата, обсипани с дребни въздушни перли, сякаш са от някакъв непознат метал.

— Как могат да спят? — пита Изабела. — Нали те са живият сън. Човек ги вижда само когато спи. Но къде чезнат през деня?

— Може би висят като прилепи в големи, подземни пещери… или като млади сови в дълбоките хралупи на дърветата и очакват нощта.