Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Но ако нощта не дойде?

— Нощта идва винаги, Изабела.

— Сигурен ли си? Аз я поглеждам.

— Питаш като дете.

— Как питат децата?

— Също като тебе. Все питат и питат. И скоро стигат до една точка, когато възрастните вече не могат да им отговарят и им става неловко или се сърдят.

— Защо се сърдят?

— Защото изведнъж разбират, че нещо у тях е ужасно лъжливо и защото не искат да им се напомня за него.

— И у тебе ли нещо е лъжливо?

— Почти всичко, Изабела.

— Какво е лъжливо?

— Не зная. Точно там е работата. Ако го знаехме, нямаше да бъде вече толкова лъжливо. Човек само го чувствува.

— Ах, Рудолф — казва Изабела и гласът й изведнъж става дълбок и мек. — Нищо не е лъжливо.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Лъжливото и вярното ги знае само бог. Но ако бог съществува, няма нищо лъжливо и вярно. Всичко ще бъде бог. Лъжливо би било само онова, което съществува извън него, или против него, той щеше да бъде само един ограничен бог. А един ограничен бог не е никакъв бог. Значи, или всичко е вярно, или няма бог. Това е толкова просто.

Поглеждам я изненадан. Това, което казва, звучи наистина просто и убедително.

— Но тогава не би имало и дявол, и ад? — питам аз. — Или ако има, не би имало бог.

Изабела кима.

— Разбира се, не, Рудолф. Ние имаме толкова много думи. Кой ли ги е измислил всичките?

— Объркани хора — отвръщам аз.

Тя клати глава и посочва към параклиса.

— Онези там! Те го затвориха вътре — шепне Изабе ла. — Той не може да излезе. Иска да излезе. Но те са го приковали на кръста.

— Кои?

— Свещениците. Те го държат пленен.

— Това са били други свещеници — казвам аз. — Преди две хиляди години. Не тези.

Изабела се обляга на мене.

— Те са все същите, Рудолф — шепне тя току пред мене, — не знаеш ли? Той иска да излезе; но те го държат затворен. Кръвта му тече ли тече, той иска да слезе от кръста. Но те не му позволяват. Държат го пленен в своите затвори с високи кули, кадят му тамян и му се молят, но не го пускат навън. Знаеш ли защо не го пускат?

— Не.

Луната е увиснала бледна над горите с пепеляво-син цвят.

— Защото е много богат — шепне Изабела. — Той е много, много богат. Но те искат да задържат богатство то му. Ако той излезе, ще си го получи обратно, и тогава всички те изведнъж ще обеднеят. Също както, ако за творят някого тук горе; тогава други се разпореждат с богатството му, правят с него каквото искат и живеят като богати хора. Също както стана с мене.

Аз се взирам в Изабела. Лицето й е изопнато, но не издава нищо.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам аз.

Тя се смее.

— Всичко, Рудолф. Нали ти също го знаеш! Докараха ме тук, защото им пречех. Те искат да задържат богатството ми. Ако изляза, трябва да ми го върнат. Няма значение; аз не го искам.

Все още я гледам втренчено.

— Ако не го искаш, можеш да им обясниш това; тогава няма да има вече причина да те държат тука.

— Тук или другаде, това е все едно. Защо тогава да не е тук? Тук поне тях ги няма. Те са като комарите. Кой иска да живее с комари? — Изабела се навежда напред. — Затова се преструвам — шепне тя.

— Преструваш ли се?

— Разбира се! Не знаеш ли? Човек трябва да се преструва, иначе ще го разпънат на кръст. Но те са глупави. Можеш да ги лъжеш.

— Лъжеш ли и Вернике?

— Кой е той?

— Лекарят.

— Ах, него ли! Той иска само да се ожени за мене. Той е като другите. Има толкова много затворници, Рудолф, и тези вън се страхуват от тях. Но онзи на кръста… от него най-много се страхуват.

— Кои?

— Всички, които го използуват и живеят от него. Те са безброй. Казват за себе си, че били добри. Но причиняват много злини. Който е само лош, може да направи малко. Виждаш го и се пазиш от него. Но добрите… какво вършат те! Ах, те са окървавени!

— Вярно е — казвам аз и сам съм странно възбуден от шепнещия глас в тъмнината. — Те са причинили ужасно много злини. Който се смята за безпогрешен, той е безмилостен.

— Не отивай вече там, Рудолф — продължава да шепне Изабела. — Те трябва да го освободят! Този, на кръста. Той също би желал да се смее, да спи, да танцува.

— Мислиш ли?

— Всеки би желал това, Рудолф. Те трябва да го освободят. Но той е много опасен за тях. Той не е като тях. Той е най-опасният от всички… той е най-добрият.

— Затова ли го държат пленен?

Изабела кима утвърдително. Дъхът й ме докосва.

— Иначе би трябвало отново да го приковат на кръста.

— Да, и аз мисля така. Те пак ще го убият; същите, които днес го обожават. Ще го убият така, както са били убивани безброй много хора в негово име. В името на справедливостта и любовта към ближния.